Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 54

Той викна нещо, Маргрете му отговори. Двамата продължиха да си разменят реплики. Тя се обърна към мен:

— Казва да пуснем въжето. Те ще се отдалечат и пак ще се върнат, този път право при нас, но бавно. Когато се приближат, ние ще се опитаме да се качим в „аероплана“. Така се казва машината.

— Добре.

Машината се отдалечи и зави обратно. Чакането не беше никак скучно — двамата се забавлявахме да наблюдаваме гръбната перка на огромна акула. Акулата не нападна — явно не й идваше на ум (то пък един ум!), че ставаме за ядене. Предполагам, че беше видяла само долната част на плажния дюшек.

Летящата машина се насочи право към нас по водата. Заприлича ми на гигантско водно конче, което се плъзгаше по повърхността.

— Скъпа — предложих аз, — когато се приближи, скачай към подпората, която е най-близо до тебе, а аз ще те изтласкам. После и аз ще се кача.

— Не, Алек.

— Какво значи „не“?

Ядосах се. Маргрете беше толкова добро другарче и изведнъж — такъв инат, и то в най-неподходящия момент.

— Не можеш да ме изтласкаш, нямаш опора. Не можеш да седнеш, та камо ли да се изправиш. Не, ти ще скочиш отдясно, а аз отляво. Ако някой от двамата не успее, веднага се връща обратно на дюшека. Аеропланът ще мине още веднъж.

— Но…

— Той каза да направим така.

Нямаше време за спорове — машината беше стигнала до нас. Двата й „крака“ — подпорите, съединяващи ските с корпуса, преминаха от двете страни на дюшека, като едва не ни закачиха.

— Хайде! — извика Маргрете. Аз се хвърлих към подпората от моята страна и се хванах за нея.

Ръката ми едва не се измъкна от рамото, но аз продължих да скачам като маймуна — хванах се и с другата ръка за подпората, стъпих на ската и обърнах глава.

Видях една ръка да се протяга надолу към Маргрете, която беше успяла да се качи на ската, и да й помага да стъпи на крилото, после приятелката ми се скри. Обърнах се с намерението да се покатеря откъм моята страна — и изведнъж се озовах върху крилото. Не ми се случава често да левитирам, но този път имах стимул — една мръснобяла перка, прекалено голяма, за да принадлежи на някоя порядъчна риба, която разсичаше водата право по посока на ходилата ми.

Намирах се отстрани на кабината, от която пилотите управляваха странния си апарат. Вторият мъж — не онзи, който се беше подал да ни хвърли въжето — си показа главата през прозореца, усмихна ми се широко и се пресегна назад да ми отвори вратичката. Хвърлих се вътре с главата напред. Маргрете вече беше там.

Кабината беше четириместна — две места отпред, за пилотите, и две отзад, където седяхме ние.

Пилотът от моята страна се озърна и каза нещо, като продължаваше да оглежда Маргрете, мога да се закълна в това! Тя беше гола, факт, но вината не беше нейна и един джентълмен не би си позволил да се блещи така.

— Казва да затегнем коланите — обясни Маргрете. — Мисля, че има предвид това нещо.

Тя вдигна колана със закопчалка в единия край, другият беше закрепен към рамката на кабината.

Открих, че съм седнал върху също такава закопчалка, която се беше забила в обгорените ми от слънцето задни части. До този момент не я бях забелязал — вниманието ми беше привлечено от твърде много други неща. (Защо този тип не си гледа лоста за управление! Вече бях готов да му се развикам. В този миг и през ум не ми мина, че той току-що беше спасил и нейния, и моя живот, излагайки се на голям риск. Просто се вбесих от факта, че се възползва от затрудненото положение на една безпомощна жена.)