Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 57

Но това вече беше зад гърба ми и сега седяхме на масата, а пред нас имаше храна и пиене. В този миг се чувствах неизказано щастлив. Храната имаше доста необичаен вкус. Кой беше казал, че гладът е най-добрата подправка? Прав е. Обядът ни беше превъзходен. Тънки палачинки от царевично брашно, напоени с някакъв сос, пържен боб, горещо задушено, купа с малки жълти доматчета и кафе — силно, черно и горчиво — какво повече би могъл да желае човек? Нито един чревоугодник не се е наслаждавал на храната така, както й се наслаждавах аз в този миг.

(Отначало малко се засегнах, че се храним в столовата за низшите чинове, вместо да отидем да обядваме с лейтенант Санс при офицерите. Много по-късно си дадох сметка, че страдам от често срещания синдром на цивилните — цивилният, който не е свикнал на военните порядки, несъзнателно приравнява социалното си положение към това на офицера, а не на редовия служещ. Като се позамисли човек, подобна представа е явно нелепа, но при все това е почти общоприета. Е, поне е повсеместно разпространена в Америка… където всеки е „не по-лош от другите и по-добър от повечето“.)

Сержант Домингес си получи ризата обратно. Докато ми търсеха панталон, пратиха една жена (чистачка, предполагам; в Мексиканската брегова охрана явно не служеха жени) да донесе нещо за Маргрете. Това „нещо“ се оказа блуза и широка пола, и двете от памук в крещящи цветове. Простичък и без съмнение евтин костюм, но Маргрете и в него изглеждаше красива.

Никой от двама ни обаче нямаше обувки. Това не ни притесняваше — времето беше топло и сухо. Обувките можеха да почакат. Бяхме нахранени, облечени и на сигурно място — и всичко това с такова горещо гостоприемство, че започнах да мисля мексиканците за най-прекрасните хора на света.

— Миличка — казах след втората чаша кафе, — как да се извиним и да си тръгнем, без да бъдем груби? Мисля, че трябва да намерим американския консул колкото е възможно по-бързо.

— Ще трябва да се върнем в сградата на щаба.

— Още бюрокрация?

— Предполагам, че може да се каже и така. Мисля, че искат да ни разпитат по-подробно как сме се озовали там, където ни намериха. Трябва да се признае, че историята ни звучи странно.

— Предполагам.

Първият ни разговор с коменданта трудно би могъл да се нарече задоволителен. Ако бях сам, той вероятно щеше просто да ме нарече лъжец… но човек, от когото просто блика мъжко самочувствие, едва ли би си позволил да говори по този начин на Маргрете.

Проблемът беше добрият стар „Конге Кнут“.

Корабът не беше потънал, нито пристигнал — той никога не беше съществувал.

Не бях особено изненадан. Дори да се беше превърнал в платноход или в галера, пак нямаше да се учудя. Все пак очаквах да има някакъв кораб със същото име — струваше ми се, че правилата го изискват. Сега обаче ставаше ясно, че не разбирам правилата. Ако въобще ги имаше.