Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 53

Въпреки страха си (а може би точно благодарение на него) успях да видя, че конструкцията е поне двойно по-голяма от първоначалната ми преценка, когато за пръв път я видях високо в небето. Управляваха я двама пилоти, седнали един до друг зад стъклото в предната й част. Оказа се, че двигателите са два, разположени между двете повърхности на сандъка, единият отляво, другият отдясно.

В последния миг машината излетя нагоре като кон, прескачащ препятствие, и ни подмина. Въздушната струя, изпусната от нея, едва не ни помете от нашия сал, а от оглушителния шум ушите ми запищяха.

Чудовището се издигна малко нагоре, после отново зави към нас и се спусна, но този път не право към дюшека. Долните два каяка докоснаха водата и вдигнаха талази от пяна, също като опашка на комета, после машината намали скоростта, спря и остана върху водата, без да потъне!

Сега перките се въртяха много бавно и за пръв път ги видях… и се възхитих на инженерната мисъл, вложена в тях. Може и да не беше ефективно колкото вентилиращите перки, използвани в нашите управляеми въздушни кораби. Преставляваше обаче великолепно решение на проблема там, където издухването на въздуха беше трудно или дори невъзможно.

Но моторите, които издаваха такъв адски шум! Не разбирам как един инженер би могъл да се примири с подобно нещо! Както казваше един от моите професори (още преди термодинамиката да ме убеди, че призванието ми е да служа на Бог), шумът винаги е страничен продукт на слабата ефективност. Правилно конструираният двигател е тих като гроб.

Машината обърна и отново се приближи към нас, този път съвсем бавно. Пилотите я насочиха така, че да ни подмине само с два-три метра, после почти спряха. Единият се подаде навън от кабината и се подпря с лявата си ръка на една от подпорките, прикрепящи двете повърхности на сандъка една към друга. В другата си ръка държеше навито въже.

Когато летящата машина ни подминаваше, той метна въжето към нас. Аз го хванах и го стиснах здраво, но не можах да се плъзна във водата, защото Маргрете се хвана за мен.

Подадох й въжето.

— Нека най-напред издърпат тебе. Аз ще се хвърля във водата и ще те следвам.

— Не!

— Какво значи „не“? Нямаме време за излишни препирни. Действай!

— Тихо, Алек! Той се опитва да ни каже нещо.

Млъкнах, макар и доста засегнат. Маргрете слушаше. (Нямаше смисъл аз да слушам — моят испански се ограничаваше с „грасиас“ и „пор фавор“. Вместо това се мъчех да прочета надписа върху корпуса на машината: EL GUARDACOSTAS REAL DE MEXICO.

— Алек, той ни предупреждава да внимаваме заради акулите.

— Олеле!

— Да. Трябва да останем, където сме, а той леко ще придърпва въжето. Мисля, че има намерение да ни вкара в машината, без да влизаме във водата.

— Ей такива хора ми допадат!

Опитахме този вариант, но не се получи нищо. Беше излязъл бриз, който се отрази по-зле на машината, отколкото на нас. Нашият просмукан с вода плажен дюшек беше като закован и не искаше да помръдне. Вместо да ни притегли към летящата машина, човекът трябваше да отпусне още малко края на въжето, за да не ни издърпа във водата.