Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 52

— Но, Алек, светът не би трябвало да е такъв.

— В тази работа няма „трябва“, скъпа. Същността на философията е да приемеш света какъвто е, а не да го натикваш в някакъв предварително определен калъп. Ш-шт! Не мърдай! Нали не искаш да нахраниш някоя акула точно когато получихме доказателство, че ще ни спасят!

Повече от час не се случи нищо, ако не се смята кратката поява на две риби-платноходки. Небето на изток запламтя и аз започнах с нетърпение да чакам спасението. Смятам, че ми го дължаха! Нямаше да е честно да получа изгаряне трета степен. Маргрете сигурно можеше да понесе малко повече слънчева радиация — въпреки че беше руса, цялото й тяло беше покрито с равен златист загар. Очарователно! Аз обаче бях бял като жабешки корем, ако не се смятат ръцете и лицето. Цял един ден под тропическото слънце можеше да ме доведе до болницата, ако не и до по-лошо.

На изток хоризонтът сега беше сив и неравен. Може би бяха планини, или поне така си мислех, макар че никак не е лесно да се огледаш, когато кръгозорът ти е ограничен до някакви си двайсетина сантиметра над водната повърхност. Ако наистина бяха планини или хълмове, то сушата едва ли беше на повече от няколко мили. Сега вече всеки момент можеха да се появят лодките от Масатлан… ако в този свят изобщо имаше Масатлан. Ако…

В този миг се показа още една летяща машина.

Само донякъде наподобяваше първите две. Онези летяха успоредно на брега, едната от юг, другата от север. Последната се появи откъм брега и летеше общо взето на запад, макар че лъкатушеше.

Машината прелетя на север от нас, после се обърна и започна да кръжи около нас. Междувременно слезе достатъчно ниско, за да мога да видя, че вътре действително има хора. Като че бяха двама.

Трудно бих могъл да опиша формата на машината. Представете си хвърчащ сандък, дълъг метър и половина, широк над метър и с около метър разстояние между двете му повърхности.

Представете си, че този сандък е прикрепен под прав ъгъл към нещо с формата на лодка, наподобяващо ескимоски каяк, но по-широко, много по-широко — почти колкото самия сандък.

Най-отдолу са разположени още два такива каяка, но по-малки, успоредни на големия.

В единия край на това страшилище е моторът (после го разгледах), а отпред има перка — и това видях по-късно. Когато за пръв път зърнах невероятната конструкция, перката се въртеше с такава шеметна бързина, че не се виждаше. Но как се чуваше! Шумът, издаван от това съоръжение, беше оглушителен и непрекъснат.

Машината се завъртя към нас и се насочи надолу, така че предната й част идваше точно насреща ни като някакъв пеликан, спускащ се стремително да грабне мярналата се във водата риба.

Рибата бяхме ние. Побиха ме тръпки. Може би и Маргрете беше уплашена, макар да не издаде нито звук, но затова пък до болка стисна ръката ми. Очевидният факт, че не бяхме риба и че машината нито искаше, нито можеше да ни изяде, не правеше полета й по-малко ужасен.