Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 50
Робърт Хайнлайн
Струва ми се, че Маргрете спря да диша, докато машината не прелетя над нас и се скри зад хоризонта. Аз самият положих доста усилия, докато започна да дишам спокойно — този апарат беше толкова красив, сребрист, гладък и стремителен. Не можех да преценя размерите му, но ако тъмните петна по корпуса му бяха прозорци, то той беше огромен.
Не можах да проумея по какъв начин се движеше.
— Алек… това въздушен кораб ли беше?
— Не. Или поне не е това, за което си мисля, когато говоря за въздушни кораби. Аз бих нарекъл това нещо „летяща машина“. Нищо повече не мога да кажа — за пръв път виждам подобен апарат. Но едно нещо мога да ти кажа и то е много важно.
— Да?
— Няма да умрем… и вече знам защо корабът ни беше потопен.
— Защо, Алек?
— За да ми се попречи да сравня отпечатъците.
IХ
Защото гладен бях, и ми дадохте да ям;
жаден бях, и ме напоихте;
странник бях, и ме прибрахте.
— Или, за да сме съвсем точни, айсбергът беше изпратен и претърпяхме катастрофа, за да ми се попречи да сравня отпечатъка от моя палец с този в шофьорската книжка на Греъм. Корабът може и да не е потънал, възможно е замисълът да не го е изисквал.
Маргрете не каза нищо, затова добавих кротко:
— Хайде, скъпа, кажи го. Не се тормози, изплюй камъчето. Нямам нищо против. Аз съм луд. Параноик.
— Не съм го казала, Алек. Не го мисля. Няма и да си го помисля.
— Вярно е, че не си го казала, но този път моето отклонение не може да бъде обяснено като „загуба на паметта“. При положение, че сме видели едно и също нещо. Ти какво видя?
— Видях нещо странно в небето и го чух. Ти каза, че това е летяща машина.
— Да, мисля че така трябва да се нарече, но ти можеш да й казваш… да речем, моята „измишльотина“. Нещо ново и странно. Та как изглеждаше тази „измишльотина“? Опиши я.
— Нещо, което се движеше в небето. Дойде някъде оттам, отзад, после мина почти над главите ни и изчезна ей там. (Тя протегна ръка в посоката, която за себе си бях определил като „север“.) Формата му наподобяваше кръст, разпятие. Имаше някакви издатини, четири, струва ми се. В предния си край имаше очи, а в задния — плавник, също като кит. Крилат кит. На това ми заприлича, Алек. На кит, който хвърчи в небето!
— Мислиш ли, че беше живо?
— Ами… не знам. Не, едва ли. Не знам какво да мисля.
— Според мен не е живо. Мисля, че е машина. Летяща машина. Лодка с крила. Все едно, машина или летящ кит — виждала ли си някога в живота си подобно нещо?
— Толкова беше странно, Алек, че още не вярвам на очите си.
— Знам. Но ти го видя първа и ми го показа, така че не можеш да ме обвиниш в манипулация.
— Не, ти не си способен на това.
— Вярно е. Но се радвам, че ти го видя първа, мило момиче. Това значи, че е истинско, а не породено от болния ми мозък видение. Това нещо не е дошло от света, който двамата с тебе познаваме… и мога да те уверя, че не е някой от въздушните кораби, за които ти говорих. То не принадлежи на света, от който идвам. Така че сега отново сме в друг, трети свят. — Въздъхнах. — Първия път трябваше да се появи двадесетхилядитонен океански лайнер, за да разбера, че съм попаднал в друг свят. Този път ми е достатъчен само един поглед към нещо, което просто не може да съществува в моя свят, за да се убедя, че историята се повтаря. Сменили са световете, когато бях изхвърлен от кораба. Вероятно са го направили, за да не мога да сравня отпечатъците. Параноя. Илюзия за световен заговор. Само че това не е илюзия.
