Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 49

— Бил ли си някога в Масатлан, Алек?

— Не.

— Той е голямо риболовно пристанище, развити са и промишленият, и спортният риболов. Още на разсъмване стотици лодки излизат в морето. Най-големите и най-бързите навлизат много километри навътре. Ако почакаме, някоя от тях ще ни открие.

— Искаш да кажеш, че може и да ни открие. Океанът никак не е малък. Но за едно нещо си права — плуването ще е истинско самоубийство. Най-сигурно е да останем тук и да стискаме зъби.

— Те ще ни търсят, Алек.

— Така ли мислиш? И защо?

— Ако „Конге Кнут“ не е потънал, капитанът ще знае кога и къде сме паднали и когато стигнат пристанището — може би точно в момента пристигат там — той ще изпрати да ни търсят на дневна светлина. А ако корабът е потънал, тогава ще претърсят целия район за оцелели.

— Звучи логично. (Аз имах друго предположение, не толкова логично.)

— Нашата задача е да оцелеем, докато ни открият, без да станем жертва на акулите, на жаждата или на слънцето — а това значи да лежим неподвижно. Напълно неподвижни през цялото време. Само от време на време ще се обръщаме, когато изгрее слънцето, за да не изгорим.

— И се моли за облачно време. Добре, всичко е ясно. Може би е добре и да мълчим — тогава ще ожаднеем по-бавно, как мислиш?

Тя мълча толкова дълго, че започнах да се чудя дали вече не прилага на практика предложената от мене дисциплина. Накрая промълви:

— Любими, може да не останем живи.

— Знам.

— Ако трябва да загинем, иска ми се да слушам гласа ти и да не бъда лишена от възможността да ти повтарям, че те обичам — сега, когато мога! — заради някакъв безнадежден опит да живеем няколко минути повече.

— Да, съкровище, да.

Въпреки това решение говорихме малко. Стигаше ми да държа ръката й, явно и на нея това й беше достатъчно.

Беше минало доста време — предполагам, поне три часа — когато я чух да поема дълбоко въздух.

— Зле ли ти е, Маргрете?

— Алек! Погледни нататък!

Проследих с поглед ръката й.

Сега беше мой ред да хлъцна, но аз бях донякъде подготвен за това, което видях. Високо в небето се рееше кръстата сянка, наподобяваща птица, но много по-голяма и несъмнено изкуствена. Летяща машина…

Знаех, че летящите машини са невъзможни. В инженерното училище бях изучавал прословутото математическо доказателство на професор Саймън Нюкоум, че опитите на професор Лангли и сподвижниците му да построят летателен апарат, способен да превозва хора, са безполезни и обречени на неуспех. Теорията за пропорционалността доказваше, че нито една машина, достатъчно голяма да побере човек, не е в състояние да носи топлинен двигател с такива размери, че да я издигне над земята — а още по-малко с пътник на борда.

Това беше последната дума на науката, заклеймяваща безумието, и с нея се сложи край на разхищаването на обществени средства заради преследването на някакви блуждаещи огънчета. Парите за изследвания и разработки изцяло се насочиха към въздушните кораби, както и трябваше да бъде, при това с огромен успех.

През последните дни обаче представите ми за невъзможното доста се промениха и когато в небето се появи истинска летяща машина, не бях кой знае колко изненадан.