Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 48

Тя обърна глава към мен, усмихна се и заприлича на възхитително шестнадесетгодишно момиченце. („…като две сърнета-близнета. Цяла си хубост, любима моя, и нищо не те грози.“)

— Добро утро, красавице.

Тя се засмя звънливо:

— Добро утро, принце. Добре ли спа?

— Колкото и да е чудно, не съм спал така добре от един месец. Направо не е за вярване. Единственото, което искам в този момент, е закуска в леглото.

— Веднага, сър. Тичам!

— А, не! Я чакай! Кой ме накара да приказвам за храна! Предпочитам една целувка. Мислиш ли, че ще успеем, без да паднем във водата?

— До, но трябва да внимаваме. Завърти си само главата, недей да се обръщаш целия.

Целувката беше по-скоро символична и не приличаше много на онзи специалитет, който Маргрете често ми поднасяше. И двамата много внимавахме да не нарушим крехкото равновесие на нашия импровизиран сал. Да се катурнем в океана не беше най-добрият изход от проблемите ни, поне не и за мен.

Реших, че е дошъл моментът да поговорим за тях, да ги обсъдим заедно.

— Маргрете, според картата трябваше да сме на един хвърлей място от мексиканския бряг, Масатлан е точно на изток. По кое време потъна корабът? Ако изобщо е потънал. Искам да кажа, кога стана катастрофата?

— Не знам.

— И аз не знам. Но беше след полунощ, сигурен съм. Корабът трябваше да пристигне в Масатлан в осем сутринта. Така че брегът може да е на сто мили на изток, а може да е и точно пред нас. Ей там би трябвало да има планини, може би ще се видят, когато просветлее съвсем. Вчера беше така, би трябвало и днес да е същото. Как си с плуването на дълги разстояния, мила? Ако видим планините, би ли се опитала да стигнеш до брега с плуване?

Тя се поколеба.

— Щом ти искаш, Алек, ще опитаме.

— Нямах предвид точно това.

— Прав си. Мисля, че ако водата е топла, ще мога да плувам колкото се наложи. Веднъж преплувах Големия пояс, а водата беше по-студена от сега. Само че, Алек, в Пояса нямаше акули, а тук има. Видях ги.

— Радвам се, че ти го каза — въздъхнах. — Не ми се искаше аз да го споменавам. Мила моя, мисля, че трябва да стоим кротко, без да привличаме вниманието. Закуската може да почака — особено когато закуската сме ние.

— От глад не се умира бързо.

— Не, няма да умрем от глад. Ако можеше да избираш, какво щеше да предпочетеш? Да умреш от глад? Или от слънчево изгаряне? Може би акулите? Или от жажда? Във всички истории за корабокрушенци и Робинзоновци, които съм чел, героят все има какво да прави, а аз нямам дори клечка за зъби. Впрочем, не е така — имам тебе, а това напълно променя нещата. Какво трябва да направим според тебе, Маргрете?

— Мисля, че ще ни спасят.

И аз мислех така, но имах причини да не го казвам пред нея.

— Радвам се, че си на това мнение. Но кое те кара да мислиш така?