Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 47

„Нещото“ не беше точно възглавница, нито подложка за пейка. Беше, доколкото можахме да усетим, голям плажен дюшек, дълъг повече от два метра и широк почти толкова — достатъчно голям, за да побере двама души, та дори и трима, стига да се познават добре. Това беше почти като да намериш спасителна лодка! Дори още по-добре — на този плаващ дюшек се намираше Маргрете. Спомних си една богохулствена поема, която тайно се разпространяваше из семинарията: „Кана вино, къшей хляб и ти…“

Да се качиш върху дюшек, хлъзгав като червей, в нощ, по-тъмна от купчина въглища, е не просто трудно — то е направо невъзможно. Ние го направихме, като аз се хванах с две ръце за края, а Маргрете бавно се плъзна върху мен. После тя ми подаде ръка и аз започнах да напредвам сантиметър по сантиметър нагоре и върху дюшека.

Облегнах се на лакът, но се хлъзнах и паднах във водата. Насочих се към гласа на Маргрете и се блъснах в дюшека. Отново започнах бавно и предпазливо да се катеря.

Установихме, че най-добрият начин да се използва площта на нашата спасителна платформа и способността й да се държи на повърхността е лежането по гръб един до друг, в поза „морска звезда“, като на онази прочута рисунка на Леонардо да Винчи.

— Добре ли си, скъпа? — попитах аз.

— Отлично!

— Имаш ли нужда от нещо?

— Нищо, с което разполагаме тук. Удобно ми е и съм спокойна. И ти си тук.

— И аз съм така. Но ако можеше да избираш, какво би си пожелала?

— Ами… една сметанова мелба с плодове, орехи и горещ шоколадов сироп…

Замислих се.

— Не. Шоколадов сладолед с къпинов сироп и черешка отгоре. И едно кафе.

— Може би чашка шоколад. Но моят да е горещ и със сладолед. Пристрастих се към него в Америка. Ние, датчаните, правим какви ли не вкусотии от сладолед, но никога не ни е хрумвало да полеем нещо леденостудено с горещ сос. Да, сметанов сладолед с горещ шоколад. Можеш да го направиш двоен.

— Добре, плащам една двойна мелба, щом е за тебе. Нали съм си арабия, а и ти ми спаси живота.

Тя се пресегна и ме помилва.

— Забавен си, Алек… и съм щастлива. Мислиш ли, че ще се измъкнем живи?

— Не знам, мила. Най-голямата ирония на живота е, че никой не се измъква жив от него. Но аз ти обещавам едно: ще направя всичко възможно да получиш своята мелба с шоколад.

Когато се събудихме, вече беше светло. Да, бях заспал и съм сигурен, че и Маргрете спеше, защото се събудих малко преди нея. Чух лекото й сумтене и лежах тихо, докато не я видях да си отваря очите. Не бях допускал, че сме в състояние да заспим при такива обстоятелства, но сега вече не се изненадвам — всичко беше идеално: леглото, тишината и температурата, пък и умората си казваше думата… Както и пълната липса на всякакви грижи, защото всичко, за което си заслужаваше да се тревожи човек, беше извън нашата власт поне до разсъмване. Струва ми се, че заспах с мисълта за сметановата мелба на Маргрете. Да, тя май беше права, нейният избор беше по-добър от моя шоколадов сладолед с къпинов сироп. Спомням си, че сънувах — някакъв смешен полукошмар, в който аз загребвах пълна лъжица от мелбата, поднасях я към устата си … и установявах, че е празна. Мисля, че от това се събудих.