Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 45
Робърт Хайнлайн
Изплувахме и аз стиснах Маргрете под мишницата на лявата си ръка, както правят спасителите. Поех глътка въздух и хвърлих бърз поглед наоколо, преди да потънем отново. Корабът се намираше точно до нас и се движеше. Духаше студен вятър и се вдигаше невероятна врява. От другата ни страна се извисяваше някаква тъмна грамада. Изплаши ме обаче не корабът, а перката му. Каюта 109С беше далеч напред, но ако не се махнехме от кораба по най-бързия начин, винтът щеше да ни смели на кайма. Аз се вкопчих здраво в Маргрете и започнах с все сила да се отблъсквам в противоположната посока, ритайки яростно с крака, и се успокоих едва когато се отдалечихме на безопасно разстояние от кораба… и тогава налетях с глава на нещо твърдо, скрито в мрака.
VIII
И взеха Иона, та го хвърлиха
в морето: и утихна морето
от своята ярост.
Беше ми добре и не исках да се събуждам. Ала главата ми слабо пулсираше и това ме дразнеше, затова волю-неволю отворих очи. Разтърсих глава да се отърва от усещането и нагълтах вода през носа. Бързо я изплюх.
— Алек? — чух гласа на Маргрете някъде наблизо.
Лежах по гръб във водата, топла като чай и солена като кръв, обгърнат от непрогледен мрак. Приличаше на връщане към майчиното лоно, доколкото е възможно на отсамната страна на смъртта. Или пък беше самата смърт?
— Маргрете?
— Ох, Алек, как ми олекна! От толкова време се беше унесъл! Как се чувстваш?
Аз се огледах, ослушах, опипах и установих, че плувам по гръб между краката на Маргрете, която също беше по гръб и придържаше главата ми с ръце като спасителка от Червения кръст. Тя плуваше жабешката с леки тласъци на краката — не толкова да се придвижваме, колкото да се крепим на повърхността.
— Добре съм. Така мисля. А ти как си?
— Много съм добре, скъпи, след като се събуди!
— Какво стана?
— Удари си главата в айсберга.
— В кое?
— В ледената планина. Айсберга.
(Какъв беше пък този айсберг? Опитах се да си спомня какво се случи.)
— Този, който блъсна кораба.
Започна да ми просветва, но цялата картина все още ми се губеше. Чухме оглушителен трясък, сякаш корабът беше налетял на риф, после паднахме във водата. След това се опитах да се отдалеча от кораба и си ударих главата.
— Маргрете, ние сме в тропиците, почти на географската ширина на Хаваите. Как би могъл да стигне айсберг дотук?
— Не знам, Алек.
— Но… — Понечих да кажа „това е невъзможно“, но се усетих, че от моята уста би прозвучало нелепо. — Тук водата е прекалена топла за айсберги. Виж какво, не се мъчи толкова. В тази солена вода мога да плувам като сламка.
— Добре, но нека се държа за тебе. Веднъж вече едва не те загубих в тази тъмнина. Страх ме е да не се повтори. Когато паднахме през дупката, водата беше студена. Сега е топла, сигурно сме се отдалечили от айсберга.
— Разбира се, дръж се за мен. И аз не искам да те изгубя.
Да, сега си спомних, водата наистина беше студена, когато паднахме през дупката. Или така изглеждаше в сравнение с приятната топлина на прегръдката ни в леглото. И духаше студен вятър.
