Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 187

— Я подпиши квитанцията.

— Каква квитанция?

Надигнах се да седна и впих поглед в близките пламъци.

— Ей тая.

Някой тикна листче под носа ми, а с другата ръка ми подаваше химикалка.

— Защо толкова настоявате да подпиша?

— Защото трябва. Потвърждаваш, че сме те отървали от геената огнена.

— А, не, първо искам да поговоря с адвокат. Дотогава нищо не подписвам.

Последният път, когато се отнесох нехайно към подобно положение, се заробих да мия чинии цели четири месеца. Този път не можех да си го позволя. Изгарях от желание веднага да потърся Маргрете.

— Не се дръж толкова тъпо, бе. Да не искаш да те върнем там?

— Стига си го поднасял, Бърт — намеси се втори глас. — Що не му кажеш направо как стоят нещата?

(Бърт ли? Значи затова първият глас ми се стори познат!)

— Ей, ти какво правиш тук?

Беше ми приятелче през ученическите години, с когото споделяхме влечението към книгите на Верн, Уелс и Суифт — тоест към „словесните боклуци“, според една от хулите на брат Дрейпър.

Онзи се вгледа по-внимателно в мен.

— Да стана обратен бабуин, ако това не е смрадльото Хергеншаймър!

— Същият.

— Проклет да съм завинаги! Не си се променил кой знае колко. Род, опъни пак мрежата. Не хванахме когото трябва. Смрадльо, заради тебе можем да изпуснем добри парици. Чакаме Свети Александър.

— Кого?

— Александър, бе. Сигурно е някакъв надут праведен ирландец, дето решил да се пошматка из свърталището на порока. Само Господ знае що не е искал да дохвърчи с „Боинг“. Ама както стана, май изтървахме страхотен клиент заради тебе… Ще трябва да ни компенсираш.

— Какво ще кажеш да ти платя с онази петачка, дето ми я дължиш от не знам си колко години?

— Момче, да ти имам паметта! Само че ме отървава параграфът за изтекла давност.

— Хайде, покажи ми го в законите на ада! И без това не важи никаква давност. Всеки път ми се измъкваше, като опитвах да си прибера парите. Я да сметнем сега… Пет долара при наказателна лихва от шест процента на тримесечие, в продължение на… колко години станаха?

— Смрадльо, хайде да се препираме по-късно за това. Искам да не изтърва оня светец.

— Бърт…

— После, Смрадльо!

— Ти спомняш ли си малкото ми име? С което са ме нарекли моите родители?

— Че що да не го… Александър! Ох, само това не! Нали за малко да те изритат от оня затънтен библейски колеж, след като се издъни и в института! — Лицето му се сгърчи от праведно недоумение. — Не може животът да е чак такава гадост…

— Неизповедими са пътищата Господни. И така, Бърт, запознай се със Свети Александър. Желаеш ли да те благословя? Вместо такса за услугата.

— Тук приемаме само в брой. А и не вярвам, че това е възможно.

— Аз пък вярвам — намеси се вторият мъж, когото Бърт наричаше Род. — Ще се радвам на благословията ви, отче. Никога досега не съм срещал светец. Бърт, нищо повече не се мярка на екрана на системата за ранно предупреждение. Ти също знаеш, че беше предвидено само едно пристигане с балистична траектория по време на нашата смяна. Значи този е Свети Александър.

— Не може да бъде! Род, добре го знам аз тоя тип. Ако е светец, аз пък съм розов шебек…