Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 185
Робърт Хайнлайн
— Алек! Без такива приказки!
— А защо не, по дяволите? Петре, ако ще съм тук без нея, няма да е вечно блаженство, ами безкрайна, тягостна самота и терзание. Мислиш си, че този лъскав нимб означава нещо за мен, щом знам — о, ти ме убеди, признавам! — че моята любима се измъчва в геената огнена? Не исках много — само да живея с нея. Бях готов да търкам мръсните чинии до свършека на света, стига да виждам усмивката й, да чувам гласа й, да докосвам ръката й! А вместо това я подхлъзнаха с една формалност и ти знаеш това не по-зле от мен! Надменни сприхави ангели живеят тук по право, без някога да са си мръднали пръста, за да го заслужат. Но моята Марга, един истински ангел, ако изобщо има такива във вселената, трябва да попадне в ада заради детински прищевки, превърнати в закон. Кажи на Отеца, на сладкогласното Му Синче и на оня натрапчив Дух, че могат да си заврат някъде тоя превзет Свети град! Щом Маргрете трябва да е в ада, там е и моето място!
Петър си мърмореше:
— Прости му, Отче наш. Побъркал се е от мъка и не знае какво говори.
Аз се поукротих малко.
— Не, много добре знам какво говоря. Не искам да остана тук. Моята любима е в ада и там ще бъда с нея.
— Алек, ще надмогнеш страданието.
— Изобщо не разбираш, че не желая да го надмогна. Ще споделя участта на моята мила. Казваш ми, че е в преизподнята…
— Казах ти само, че не е нито тук, нито на Земята.
— А има ли четвърто място? Чистилище или нещо подобно?
— Чистилището е измислица. Не знам да има друго място.
— Значи се махам веднага и ще претърся целия ад. Как да го направя? — Петър вдигна рамене. — Проклятие, не ме разигравай! Само това съм принуден да търпя, откакто минах през огъня — гавра след гавра. Да не съм затворник?
— Не.
— Тогава ми кажи как да отида в ада.
— Така да бъде. Но не можеш да носиш този нимб там. Няма да те пуснат вътре.
— И без това не го исках.
Скоро стоях на прага на главната порта, придружен от двама ангели. Петър не се сбогува с мен, май беше отвратен от държанието ми. Докривя ми, защото изпитвах искрена симпатия към него. Не успях да му набия в главата, че раят не е никакъв рай за мен без Маргрете.
Стъпих на ръба.
— Моля ви, предайте на Свети Петър, че…
Не ме изслушаха. Побързаха да ме бутнат.
Паднах.
И продължавах да падам.
ХХIV
О, да знаех де да Го намеря
и да можех да се приближа към престола Му!
Изложил бих пред Него моето дело
и напълнил бих устата си с оправдания.
Още падах.
За съвременния човек може би най-смущаващото свойство на вечността е невъзможността да измери времето. Без часовници и календари, без дори смяната на ден с нощ или фазите на Луната, или пък редуването на сезоните, преценката за изтеклото време става толкова субективна, че отговорът на въпроса „Колко е часът?“ не се опира на факт, а на лично мнение.
Вероятно падах повече от двадесет минути, но не вярвам да са минали двадесет години.
Все едно, не бих заложил пари на никое от двете твърдения.
Нямаше какво да гледам, дори не виждах Светия град да се смалява в далечината.
Отначало опитах да се поразсея, като си припомнях най-щастливите мигове в живота си… но открих, че тези спомени само ме натъжават. Затова реших да мисля за печалните случки. Така се почувствах още по-зле. По някое време заспах. Поне ми се стори, че се унесох. Как да разбере човек, ако му липсват каквито и да било сетивни преживявания? Спомням си, че четох за един от онези досадни „учени“, който измислил нещо, наречено от него „камера за сензорен глад“. Но доброволците, подложили се на неговите щурави опити, направо са гледали цирк с три арени в сравнение с моето жалко положение, докато пропадах от рая към ада.
