Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 160

„Десетте божи заповеди.

Благочестива община.

Чернилките, чифутите и папските лакеи да продължават нататък!“

И ние побързахме да се отдалечим от мястото. Двете седмици изминаха в мъчителни усилия да преодолеем тристате километра от Оклахома Сити до Джоплин в щата Мисури. По принуда се отказах от идеята си да отбягвам Канзас сити. Все още нямах намерение да припарвам в самия град, защото внезапна промяна можеше да ни стовари направо в скута на Абигейл. Но в Оклахома ме осведомиха, че най-бързият и всъщност единственият достъпен маршрут до Уичита е дългото криволичене през Канзас Сити. Бяхме попаднали в епоха на каруци и файтони.

Като се замисли човек за цялата възраст на Земята, от Сътворението през 4004 година преди Христа до сегашната 1994-та на Господа наш, осемдесет или деветдесет лета не изглеждат никак много. Точно толкова бяха изминали в моя свят от времето на конската тяга. Моят баща бе заварил тази епоха, а неговият баща не само никога не бе имал автомобил, но дори отказваше да се качи в тази дяволска измислица. Често мърмореше цитати от Езекиил, за да обоснове възгледите си по въпроса. Може и да беше прав.

Онази отминала за мен епоха си има сериозни недостатъци. Някои са очевидни — липсата на канализация в къщите, както и никакви климатици и съвременна медицина. Ние изпитахме на гърба си още един, който отначало не се набива в очи. Няма ли камиони и леки коли, няма и стопаджийство. Е, случва се понякога да те качат в някоя фермерска талига, но едва ли има съществена разлика между скоростта на тътрещ се кон и ходещ човек. Когато можехме, поне давахме отдих на краката си по този начин, но двайсетина километра дневно беше твърде добро постижение… и не ни оставаше време да си отработим вечерята и да намерим подслон за през нощта.

Има един стар парадокс — за Ахил и костенурката. В него разстоянието до целта се дели на половинки до безкрайност. Въпросът е: „Кога ще стигнеш до целта си?“, а отговорът: „Никога не можеш да се добереш оттук дотам“.

Точно така „напредвахме“ от Оклахома Сити до Джоплин.

Още нещо само подхранваше беса и отчаянието ми — у мен все по-твърдо ставаше убеждението, че изживяваме последните дни, всеки миг можеха да настъпят Второто пришествие и Страшния съд. А моята любима, моята ненагледна още не бе се върнала в лоното Исусово. Стисках зъби да не я тормозя, макар и с цялата сила на волята си. Зачитах желанието й сама да преоткрие вярата. От тревога за нея сън не ме ловеше.

Струва ми се, че се поддадох и на лека лудост (освен на параноичното убеждение, че тези разтърсващи света промени са насочени лично към мен). Вече си мислех, макар и без никакви доказателства, че за безсмъртната душа на моята мила е жизненоважно да завършим това пътуване. Само ни позволи да стигнем до Канзас, всемогъщи Боже, и ще се моля неуморно, докато й разкрия истината и пътя към спасението. Господи наш, прояви тази милост!

Винаги търсех работа — миене на чинии или каквото и да е, въпреки че още имахме злато и сребро. Само че никъде нямаше мотели (естествено), а хотели с ресторанти се намираха рядко и не бяха особено големи, защото тук хората пътуваха рядко и почти винаги се хранеха по домовете си.