Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 161

По-лесно се наемах да чистя конюшни. Предпочитах купищата мръсни съдове пред изгребването на конски фъшкии, пък и имах само един чифт обувки. Придържах се обаче към правилото — залавяй се за всяка достъпна честна работа и продължавай напред!

Може би ще се озадачите защо не се опитахме да се повозим в някой товарен вагон. Първо, не знаех хитрините, защото никога не бях правил това. Възпираше ме и опасението, че не бих могъл да гарантирам безопасността на Марга. А и дори товарният влак да се движи бавно, лесно е да си представите какво би ни сполетяло при едно неловко движение. Най-лоша ми се струваше заплахата в хората по железните пътища — бандити, скитници, дребни крадци, пияници. Не е нужно да обсъждам повече тези отрепки, защото държах Марга настрана от лапите им.

А тревогата ме гризеше отвътре. Спазвах обещанието си да не я принуждавам, но започнах да се моля на колене пред Маргрете. И накрая — о, радост, тя също започна да коленичи до мен. Не се молеше на глас, аз също престанах, като си позволявах накрая само да изрека: „В името Исусово, амин“.

И ето ме, карам аз тази двуколка. (Ох, че горещина! „На туй му викат циклон, чедо“, както би казала баба Хергеншаймър.) Стана, защото се хванах да изгреба фъшкиите от една конюшня. Както обикновено, работих там само един ден и обясних на собственика, че двамата със съпругата ми трябва да продължим към Джоплин, защото майка й е болна.

А той ми каза, че искал да върне тази двуколка в следващия град по пътя ни. Твърде много му се бяха събрали и не можеше да чака кога ще дойде кочияш да я прибере.

Предложих аз да се заема с това срещу още една надница — същите мизерни грошове, които ми даде за почистването на конюшнята. Той пък отговори, че без друго ми прави услуга, щом аз и жена ми толкова бързаме да стигнем до Джоплин.

И логиката, и обстоятелствата бяха на негова страна. Съгласих се. Но поне жена му ни приготви обяд за из път, освен закуската, която получихме след нощта в плевнята.

Затова и не бях чак толкова недоволен от живота, седнал в двуколката, въпреки жегата и всички неприятности. С всеки ден скъсявахме разстоянието до Джоплин, а моята любима вече се молеше. Сякаш ми просветваше пред очите.

Тъкмо навлязохме в покрайнините на някакво градче (не мога да си припомня името му — Лоуъл ли, Рейсин ли…), когато се натъкнахме на нещо, като че изскочило право от детските ми спомени — верски събор. Вляво от пътя беше гробището, добре поддържано, но с пожълтяла от засухата трева. Точно срещу него, отдясно, беше палатката на събора, издигната насред пасище. Почудих се дали това разположение е случайно или е плод на нечие хитроумие. Казах си, че ако можех да срещна тук преподобния Дани, не бих се съмнявал и за миг. Повечето хора, щом погледнат надгробните камъни, непременно се замислят за вечността в отвъдното.

Край палатката се виждаха плътно наредени двуколки и каруци, зад тях имаше и временна ограда за конете. От другата страна зърнах маси за пикник, набързо стъкмени от сковани греди и дъски, с остатъци от обяда. Значи беше сериозно библейско събрание от онези, които започват сутринта, прекъсват по пладне, за да се нахранят хората, продължават следобеда и свършват (с възможна почивка и за вечеря) едва когато евангелистът реши, че тук не са останали неспасени души.