Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 131

— А сега ми разкажете — предложи Фарнсуърт.

— Маргрете?

— Разбира се, мили. Длъжни сме.

— Джери… ние сме от друг свят.

— О, не! — изпъшка той. — Пак ли летяща чиния! Ще станат четири за тази седмица. Това ли е вашата историйка?

— Не, не. Никога не съм виждал летяща чиния. От Земята сме… но от друга Земя. Пътувахме на стоп по Шейсет и шеста, опитвахме се да стигнем до Канзас…

— Спри за малко. Ти каза: „Шейсет и шеста“.

— Да, естествено.

— Само че наричаха така този път, още преди да го преустроят напълно. Никой не го нарича иначе, освен „Четирийсета междущатска“, вече петдесетина години. Ей, да не сте пътешественици във времето, а?

— Коя година е? — отвърнах с въпрос.

— Хиляда деветстотин деветдесет и четвърта.

— Значи нашата година. Сряда, осемнадесети май. Поне това беше датата сутринта, преди промяната.

— И все още си е същата. Но… Виж какво, стига сме човъркали оттук-оттам. Започни от самото начало, каквото ще да е било то, за да проумея как се озовахте голи-голенички на магистралата.

И аз му разказах.

По някое време той промълви:

— Значи огнена яма… И ти изобщо не се изгори?

— Само едно мехурче ми излезе.

— Мехурче… Ти май няма от какво да се боиш и в ада.

— Джери, онези хора наистина ходят по жарава.

— Знам, виждал съм. В Нова Гвинея. Ама не ми е и хрумвало да опитам. Сега за айсберга… Нещо ме смущава в разказа ти. Как се е случило един айсберг да пробие борда на кораба? Тези ледени планини винаги си кротуват във водата. Вярно, все може някой кораб да се забие в тях, но повредите ще са по носа му. Прав ли съм?

— Маргрете?

— Не знам, Алек. Звучи ми логично. И все пак се случи както ти го разказа.

— Джери, и аз не знам защо стана така. Бяхме в каюта близо до предната палуба. Може би целият нос на кораба се е смачкал. Но ако Марга нищо не може да ти обясни, аз пък изобщо нямам думата, защото си ударих главата и изключих като изгорял бушон. Марга ме е държала дълго над водата… Това вече ти го разказах.

Фарнсуърт се взря замислено в мен. Бе извъртял седалката си, за да е с лице към мен, показа и на Маргрете как да направи същото. Седяхме си и коленете ни почти се докосваха… а нашият домакин бе обърнал гръб на уредите за управление.

— Алек, какво стана всъщност с този Хергеншаймър?

— Изглежда не съм се изразил ясно. Пък и за самия мен е трудно да го проумея. Липсва Греъм. Аз съм Хергеншаймър. Когато минах по жаравата и се озовах в друг свят, заех мястото на Греъм, както вече ти обясних. Всички ме наричаха с името му и явно ме смятаха за него, но точно той липсваше. Сигурно ще си помислиш, че съм злоупотребил с това положение… само че бях на хиляди километри от дома си — без пари, без билет, а и в онзи свят никой не бе чувал за Александър Хергеншаймър. — Вдигнах рамене и разперих ръце. — Съгреших. Носех дрехите му, хранех се на неговата маса, отзовавах се на името му.