Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 130

— Може би. — Той огледа Маргрете от главата до петите. — Ама че котенце! Какво ви сполетя?

— Господине, изгубихме се — отвърна Марга.

— Така изглежда. Но как успяхте да си изгубите и дрехите? Да не ви отвлякоха? Все едно, после ще обяснявате. Казвам се Джери Фарнсуърт.

— Ние сме Алек и Маргрете Греъм — представих ни и аз.

— Приятно ми е да се запознаем. Е, май нямате оръжие… ако не броим онова нещо в ръката ви, госпожо Греъм. Какво е?

Тя му го подаде.

— Бръснач.

Мъжът огледа единствената ни вещ и я върна.

— Бре, проклет да съм, наистина е бръснач! Не съм ги виждал откакто бях твърде малък, за да ми расте брада. Е, не ми се вярва с такова чудо да ми отнемете колата. Качвайте се. Алек, можеш да се настаниш отзад, а сестра ти нека седне до мен.

Още една част от обвивката на возилото се плъзна встрани, за да вляза.

— Благодаря — казах му, а в същото време кисело си напомнях поговорката за просяците и капризите. — Само че Марга не ми е сестра, а съпруга.

— Късметлия си! В такъв случай възразяваш ли жена ти да седне отпред?

— Разбира се, че не!

— От думите ти всеки датчик на напрежение би светнал в червено. Мила госпожо, най-добре се преместете отзад при съпруга си.

— Господине, поканихте ме да седна до вас, а моят съпруг вече изрази съгласието си.

Маргрете се настани на дясната седалка отпред. Отворих уста, но веднага я затворих, защото открих, че нямам какво да кажа. Вмъкнах се отзад и установих, че кабината е доста по-голяма, отколкото ми се струваше. Имаше предостатъчно място да се разположа удобно. Вратите се затвориха и видях, че „огледалата“ поне отвътре са прозрачни.

— Връщам се в трафика — каза нашият домакин, — затова седнете спокойно и оставете системите за сигурност да си вършат работата. Случва се тази тенекия да дърпа като див кон, до шест „жи“, че и повече. Не, я почакайте… Накъде сте се запътили? — попита той Марга.

— Към Канзас, господин Фарнсуърт.

— За вас съм Джери, скъпа госпожо. Значи към Канзас… Голи?

— Нямаме дрехи. Изгубихме ги.

— Господин Фарнсуърт… Джери — добавих аз, — попаднахме в беда. Нямаме нищо. Да, пътуваме към Канзас, но първо ще трябва да си намерим дрехи някъде… Може би от Червения кръст, де да знам. И да си търсим работа, за да припечелим малко пари. После ще продължим към Канзас.

— Ясно. Или само си мисля, че ми е ясно. И как смятахте да стигнете дотам?

— Ами хрумна ми да отидем в Оклахома Сити, после на север. Все по главните магистрали. Нали сме стопаджии.

— Алек, покрай другото май сте си изгубили и ума. Не виждаш ли оградата? Случайно да ти е известно каква е глобата за пешеходец, спипан на магистралата?

— Не.

— Блажени са несведущите… Много по-лесно ще се оправите по второстепенните странични шосета. Там стопаджийството още е разрешено или поне гледат на това през пръсти. Щом сте към Оклахома, мога да ви откарам донякъде. Дръжте се!

Каза нещо на уредите пред себе си. Изобщо не докосна волана, защото такъв нямаше. Имаше само две ръчки.

Колата затрептя едва доловимо и изведнъж отскочи встрани. Стори ми се, че попаднах в някаква плътна каша, усетих гъдел като от статично електричество. Колата се лашкаше подобно на малка лодка в бурно море, но „кашата“ ме предпазваше от нежелани стълкновения със стените на кабината. Внезапно тласъците спряха и остана само лекото трептене. Фучахме по пътя толкова бързо, че виждах всичко наоколо слято.