Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 129

Десетина минути по-късно вече вървяхме бавно на изток по магистралата. Само че не по онази, от която се отклонихме към поточето. Новата имаше четири платна вместо две, при това с широки бетонни бордюри. Оградата вече не беше три редици бодлива тел, а гъста стоманена мрежа, висока поне колкото мен. Щяхме доста да се измъчим, докато прескочим, ако не беше поточето. Пак се потопихме във водата, задържахме дишането си за няколко секунди и се промушихме под оградата. Отново се измокрихме целите, а вече нямахме риза вместо кърпа, но топлият въздух ни изсуши за броени минути.

Движението беше много по-натоварено. Имаше и товарни коли, и други, които сметнах за пътнически. А колко бързи бяха! Не можех да преценя скоростта им на око, но се движеха с поне двойно по-голяма скорост от всяко наземно возило, което бях виждал дотогава. Вероятно дори с бързината на презокеанските дирижабли.

Имаше грамадни машини, които повече ми приличаха на товарни вагони, отколкото на камиони. И бяха дори по-дълги. Вгледах по-внимателно и разбрах, че всъщност се състоят от най-малко три свързани коли. Проумях го, защото започнах да им броя колелата. Нима наистина бяха по шестнадесет на кола, че и още шест за влекача отпред? Значи общо петдесет и четири. Възможно ли е това?

И единственият звук, който тези чудовища издаваха, беше свистенето на цепения от тях въздух и шумоленето на гумите по настилката. Моят преподавател по динамика щеше да одобри направата им.

По най-близкото до нас платно минаваха по-малки коли. Реших, че трябва да са за пътници, макар да не виждах никого вътре. Където бих очаквал да има прозорци, забелязвах само огледални повърхности или непознат за мен материал с цвят на оксидирана стомана. Возилата бяха дълги, ниски и загладени като въздушен кораб.

Чак сега осъзнах, че всъщност има не една магистрала, а две. Край нас всички коли се движеха на изток. А поне на стотина метра нататък имаше още един път, по който движението беше само в западна посока. Още по-далеч от нас в маранята се мерджелееше отсрещната ограда. За пръв път виждах да се отчуждава земя за път с такава широка ръка.

Тътрехме се покрай бордюра. Започвах да губя вяра, че някой ще ни качи. Дори да ни забележат (струваше ми се съмнително), как ще спрат при тези скорости? Въпреки това махах на всяка преминаваща кола.

Добре, че не споделих опасенията си с Марга. Минаха немалко мъчителни минути, когато едно возило отби внезапно в резервното платно и спря чак след половин километър. После се върна на заден ход със скорост, която не бих преценил като разумна дори при нормално движение. Побързахме да се качим на бордюра.

Колата спря до нас. Огледално парче от каросерията, поне метър на метър, се плъзна настрани. Вече можех да надникна в кабината. Шофьорът ни зяпна и се ухили.

— Не вярвам на очите си!

И аз направих немощен опит да отвърна на усмивката му.

— На самия мен не ми се вярва. Но това е положението. Ще ни повозите ли?