Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 128
Робърт Хайнлайн
Дотогава не бях и спал гол на трева. Май се унесохме за около час.
Когато се събудихме, Маргрете настоя да ме обръсне. Самият аз не бих се справил кой знае колко добре, защото нямах огледало пред себе си, но тя свърши работата бързо и сръчно. Стояхме до колене във водата, аз разтърквах пяна в дланите си и я добавях по бузите си при нужда.
— Готов си — одобри тя накрая и ме целуна. — Измий се… и не забравяй ушите! Ще ти донеса кърпата. Тоест, ризата.
Маргрете излезе на брега, а аз започнах да си плискам лицето.
— Алек…
— Не те чувам, твърде силно съм пуснал душа.
— Моля те, мили!
Изправих се, махнах капките от очите си и се огледах.
Всичките ни вещи бяха изчезнали. С изключение на моя бръснач.
ХVII
„Ето, отивам напред, но няма Го,
И назад, но не Го виждам,
Наляво, гдето работи, но не мога да Го видя;
Крие се надясно, и го не виждам.“
Маргрете попита:
— Къде дяна сапуна?
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно.
— Добре ли те чух? Питаш ме къде дянах сапуна?
— А какво би предпочел да кажа?
— Ъ-ъ… Ами не знам. Но поне не това. Става чудо… а ти ме питаш за някакво калъпче сапун.
— Алек, каквото става непрекъснато, до втръсване, вече не е чудо, а досада. Твърде много ни се събра и то прекалено начесто. Как бих искала да се разкрещя или да се нарева… Затова те попитах за сапуна.
Аз самият вече бях преполовил пътя към истеричния припадък, но думите на Марга ме разтърсиха като кофа ледена вода. Тя, на която око не мигваше пред айсберги и земетръси, дори веднъж не изхленчи?… Искало й се да закрещи?!
— Моля те да ме извиниш, мила. Държах сапуна в ръка, когато ме бръснеше. Само че го оставих настрана, за да си изплакна лицето. Значи е бил на брега. Не си спомням вече. Има ли значение?
— О, едва ли. Макар че това парче „Камей“, използвано само веднъж, щеше да е половината от земното ни богатство, ако го имахме. Иначе ни остава единствено бръсначът. Може да си го оставил на брега, но не го виждам.
— Следователно е изчезнал. Марга, преди да се изцапаме достатъчно, за да ни потрябва пак сапун, ще имаме много по-сериозни грижи. Храна, дрехи, подслон. — Излязох на брега. — И обувки. Нямаме дори обувки. Какво да правим сега? Като зашеметен съм. Да имах пред себе си стена на плача, щях направо да вия на нея.
— Стегни се, скъпи, стегни се.
— Може ли поне мъничко да помърморя?
Тя ме доближи, обгърна ме с ръце и ме целуна.
— Мърмори, миличък, колкото си искаш. И за двама ни. После нека решим какво ще правим.
Не съм способен да се поддавам на униние в прегръдката на Маргрете.
— Ти имаш ли някаква идея? Не се сещам за нищо друго, освен да се върнем на магистралата и да опитаме на стоп… а тази възможност никак не ме привлича във вида, в който съм. Нямаме си дори смокинови листа. Да виждаш някоя смокина наоколо?
— Нима в Тексас има смокини?
— В Тексас има всичко. Сега какво?
— Връщаме се на магистралата и вървим.
— Боси? Защо да не стоим на място и да махаме с ръка? Без обувки и без това няма да стигнем далеч. Ходилата ми са доста чувствителни.
— Ще загрубеят. Алек, трябва да продължим. За да си поддържаме духа, любими. Предадем ли се, свършено е с нас. Уверена съм.
