Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 126

— Алек…

— Да, сърце мое?

— Локи можеше отдавна да направи това, стига да поиска. Но още не се е случило.

— Значи може да стане и в следващата секунда.

— Да. Или никога.

Продължихме по пътя си и търпяхме промените. Благоразумието на Маргрете ни беше от полза, макар че веднъж едва не загазихме. Едва се разминах с присъда за незаконно притежание на сребърни монети. Но поредната бърза промяна (най-мигновената от всички) ни отърва от обвинението, уликите и човека, който ни бе издал. Озовахме се в непозната съдебна зала, откъдето ни изгониха набързо, защото нямахме специални покани да присъстваме.

А бръсначът все си беше у мен. Никой шериф, ченге или пристав не проявяваше желание да ми го отнеме.

Напредвахме към целта си по обичайния начин. (Моята вдигната ръка, съчетана с прекрасните крака на Маргрете. Отдавна бях признал пред себе си, че мога не само да се примиря с неизбежното, но и да му се наслаждавам.) Попаднахме в приятна част от… дали беше Тексас?… Слязохме от един камион, а шофьорът отби на север от магистрала 66.

Вече не бяхме в пустинята, а сред ниски зелени хълмове. И денят беше прекрасен, но ни измъчваха умора, глад, пот, мръсотия. Мъчителите ни надминаха себе си — три прехвърляния между световете за по-малко от денонощие и половина.

За един ден се хванах два пъти на работа като мияч, в същия град, на същия адрес… а не получих нито цент. Трудно е да си вземеш парите от кръчмата „Самотния каубой“, ако се е превърнала пред очите ти в грил-бар „Вивиън“. Същото важеше и за случката след около три часа, когато „Вивиън“ изчезна в небитието, за да отстъпи мястото си на занемарена площадка, където се продаваха стари коли. Единственото добро нещо в тези сътресения беше, че имах изключителния късмет (или така си беше намислено?) Маргрете всеки път да е до мен. Веднъж дойде да ме почака, докато шефът на заведението пресмяташе каква надница ми дължи, после пък работехме заедно.

Третата промяна ни лиши от подслон през нощта, вече платен с труда на моята любима. Затова, когато слязохме от онзи камион, бяхме уморени, гладни и мръсни, а моята мания за преследване се извиси до поредния недостижим връх.

Извървяхме само няколкостотин метра и стигнахме до прелестно малко поточе — може би най-безценната находка в място като Тексас.

Спряхме до бетонния бордюр над водата.

— Маргрете, ще ти хареса ли да се поплацикаш тук?

— Мили, не само ще се плацикам, а направо ще се изкъпя.

— Хъм… Ами да, ще се промъкнем под оградата и ще отидем стотина метра по-нататък. Така никой няма да ни види от пътя.

— Слънце мое, ако искат, нека свиркат и ръкопляскат. Нищо не би ми попречило да се изкъпя. И… Водата поне ми се струва чиста. Дали е безопасно да я пием?