Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 125

Опитах се да й покажа, че и аз съм много доволен. Нямахме нито цент, нито пък знаехме къде ще спим през нощта, а тя се радваше като дете на Коледа… за нещо, което според мен никак не ни засягаше.

Два пъти ни повозиха на къси разстояния и ето че се озовахме в Албюкърки. Реших, че ще бъде по-благоразумно да поостанем, защото градът е голям, дори ако трябваше да потърсим помощ от Армията на спасението. Само че почти веднага си намерих работа като мияч на чинии в кафе-сладкарницата на местния „Холидей Ин“, а Маргрете беше сервитьорка на същото място.

Може би нямаше и два часа, откакто ни наеха, а тя влезе при мен в миялната. Пъхна нещо в джоба на панталона ми, както се бях навел над купчината мръсни съдове.

Обърнах се.

— Здрасти, разкошно маце!

Бръкнах в джоба. Беше сгъваем бръснач, подходящ при пътуване. Дръжката се отвиваше, заедно с острието се вместваше в непромокаема кутийка, по-малка дори от джобно издание на новия Завет.

— Да не си го свила отнякъде?

— Не съвсем. Бакшиши… Купих го от щанда за дреболийки във фоайето. Мили, искам да се обръснеш още при първата почивка.

— Я да те открехна, кукличке. Тебе те наемат, защото радваш окото. А мен ме вземат заради яката гърбина, празната глава и кроткия нрав. Хич не им пука как изглеждам.

— Но за мен е важно.

— Всеки твой каприз е заповед за мен. А сега изчезвай. Бавиш ми работата.

Вечерта Маргрете ми обясни защо купила първо бръснач.

— Скъпи, не е само защото ми харесваш без набола четина и с по-къса коса. Но този достоен за Локи тормоз над нас продължава и всеки път сме принудени веднага да търсим работа, просто за да се нахраним. Казваш, че за никого нямало значение как изглежда един мияч на чинии… но според мен, ако си чист и спретнат, това ще те улесни за каквото и да било. Има още една причина. С нашето блуждаене из световете ти се наложи да брадясваш… колко пъти? Май станаха пет и то веднъж за цели три дни. Любими мой, когато току-що си се обръснал, изглеждаш горд и щастлив. Тогава и аз съм доволна.

Маргрете ми направи нещо като пояс. Всъщност беше платнена торбичка с препаска през кръста. Настоя да не го свалям и в леглото.

— Губехме всичко, което не е на самите нас, при всяка промяна. Искам да слагаш вътре бръснача и монетите, когато си лягаме.

— Не вярвам, че е толкова лесно да надхитрим сатаната.

— Кой знае… Можем поне да се опитаме. Всеки път оставаме с дрехите на гърбовете си и каквото имаме по джобовете. Май такива са правилата.

— В хаоса няма правила.

— А може би това изобщо не е хаос. Алек, ако ти не искаш пояса, имаш ли нещо против аз да го нося?

— О, ще го нося. Но това няма да възпре сатаната, ако реши да ни го отнеме. А и не за парите се тревожа. Веднъж бяхме захвърлени в Тихия океан както майка ни е родила, но пак се отървахме… не си забравила, нали? Безпокоя се за друго… Марга, ти забеляза ли, че при всяка промяна сме били прегърнати или поне сме се държали за ръце?

— Да, забелязах.

— А всичко става толкова бързо, че не успяваш и да мигнеш. Ами ако не сме заедно в този миг и дори не се докосваме? Кажи ми какво ще стане… — Тя мълча толкова дълго, че явно не искаше да ми отговори. — Ъхъ… И аз си мисля същото. Но не можем да сме като сиамски близнаци през цялото време. Налага се да работим. Любима, съкровище мое, който и да ни причинява това — сатаната, Локи или някой зъл дух — може да ни раздели, просто като избере момент, когато не сме заедно.