Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 123

— Е, Марга, какво ще правим сега?

— Каквото кажеш.

— Хъм… В кухнята едва ли ще ме познаят, но може би пак ще ми позволят да измия съдовете.

— Или пък имат нужда от сервитьорка.

На вратата имаше автоматична ключалка, аз пък нямах с какво да я отворя на връщане, затова я оставих открехната. Водеше направо навън и на отсрещната страна на паркинга видяхме ъглова стая, над която светеше табела „Рецепция“. Нищо особено, само че мотелът по нищо не приличаше на онзи, в който работехме. Там канцеларията на управителя и рецепцията се намираха в централната сграда отпред, остатъка от която заемаше кафенето.

Да, очевидно бяхме пропуснали вечерята си.

Както и закуската. Защото в този мотел нямаше кафене.

— Е, Марга?

— В коя посока е Канзас?

— Нататък… поне така ми се струва. Все пак имаме избор. Можем да се върнем в стаята, да си легнем и да спим, докато се съмне. Или излизаме на магистралата, за да си опитаме късмета на стоп. В тъмното.

— Алек, аз пък виждам само една възможност. Върнем ли се да спим в онази стая, ще станем след няколко часа още по-гладни, без с нищо да сме си помогнали. А току-виж загазим и по-зле, защото сварят ли ни в стая, за която не сме платили…

— Измих огромни купчини чинии!

— Но не тук. Тези хора може и да извикат полиция.

Тръгнахме към пътя.

Този пример е типичен за тормоза, който трябваше да търпим по мъчителния път към Канзас. Да, казах именно „тормоз“. Ако манията за преследване се състои в убеждението, че целият свят наоколо заговорничи срещу вас, аз бях станал заклет параноик. Това обаче беше или „разсъдлива“ параноя (дано ми простите нелепия израз), или страдах от толкова внушително разминаване с действителността, че беше време да ме лекуват в заключена стая.

Може би. Но… Значи Маргрете беше част от моите налудничави видения, а с подобен отговор не можех да се примиря. Не подхождаше и предположението, че сме се поддали на едни и същи заблуди. В който и да е свят Маргрете си оставаше въплъщение на здравомислието.

Денят започна да преваля преди да сме утолили с нещо глада си. Вече съзирах призраци и там, където нормалният човек би видял само прашни вихрушки. Моята шапка също се бе пренесла под опашката на дявола и слънцето на Ню Мексико никак не ми помагаше да мисля трезво.

Успяхме да се качим в микробус, пълен с работници от някакъв строеж. Откараха ни до Грантс и ни купиха обяд, преди да продължат. Може да съм неизлечимо луд, но пък не съм глупак. Дължахме пътуването и храната на факта, че в неприлично впитите си шорти Маргрете неизменно привличаха мъжкото внимание. Имах повод да премисля много неща, докато се наслаждавах (най-искрено!) на онзи обяд, платен от работниците. Предпочетох да запазя изводите за себе си.

Когато те си тръгнаха, попитах Марга:

— Продължаваме ли на изток?

— О, да. Но първо ми се иска да надникна в обществената библиотека. Стига да има такава.

Когато още бяхме в света на нашия приятел Стийв, липсата на всякакъв въздушен транспорт ме накара да допусна, че сме попаднали в родния свят на Марга (а значи и на „Алек Греъм“). И в Галъп решихме да проверим, като отидем в библиотеката. Аз се зарових в статията по американска история от енциклопедията, а Маргрете се зае да чете за Дания. Стигнаха ни само пет минути, за да се убедим, че Марга не се е родила в този свят. Открих, че Брайън е бил избран през 1896-та, но починал преди изтичането на мандата му. Поста заел неговият вицепрезидент Артър Сюъл. Нямаше смисъл да чета повече. Набързо плъзнах погледа си по имената на президенти и датите на войни, за които никога не бях чувал.