Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 122

След две седмици бяхме в Оклахома Сити. Ако си мислите, че сме напредвали твърде бавно, прави сте. Падат се по-малко от петдесет мили на ден. Но междувременно се случи какво ли не и аз вече не можех да устоя на параноята. Подмятаха ни от свят в свят, при това с почти явното намерение да ни причинят колкото се може повече неприятности.

Да сте виждали как котарак си играе с мишле? Жертвата няма дори нищожен шанс. И ако има ум поне колкото добрият ни Господ дава на една мишка, отлично съзнава положението си. Но въпреки това продължава да търси път към спасението… за да се озове отново в лапите на мъчителя си.

Аз бях мишката.

По-точно — ние, защото и Маргрете беше с мен. Само тя ми вдъхваше сили да не се откажа. Не се оплакваше и не сядаше да се вайка със скръстени ръце. Затова и на мен сърце не ми даваше да се предам.

Един пример. Бях се досетил, че макар хартиените пари да са напълно безполезни в друг свят, за златните и сребърните монети като скъпоценен метал поне можехме да вземем нещо. Така че докопах ли се до такива пари, харчех ги крайно неохотно и отказвах да взема банкноти като ресто.

Ех, че съм изобретателен! Мозък и половина…

На третия ден в Галъп Марга и аз задрямахме в стаята, за която плащахме с миене на чинии (аз) и почистване на стаите (тя). Нямахме намерение да спим, само искахме да си отдъхнем малко, преди да хапнем. Денят ни се стори дълъг и тежък. Изтегнахме се направо върху покривката на леглото.

Тъкмо се отпусках и усетих, че нещо твърдо и ръбесто притиска гръбнака ми. Поразсъних се достатъчно, за да се сетя, че нашите скътани сребърни долари са изпаднали от джоба на сакото ми. Измъкнах ръката си изпод главата на Марга, преброих отново доларите, добавих към тях дребните центове и ги оставих на нощното шкафче — на няма и една педя от главата си. После пак се настаних до Марга и потънах в сън за секунди.

Събудих се сред непрогледен мрак.

И се стреснах. Маргрете дишаше тихо и равномерно до мен. Побутнах я внимателно.

— Мила, събуди се.

— Ъ-ъ?…

— Късно е. Май изпуснахме вечерята.

Тя веднага се опомни.

— Можеш ли да светнеш нощната лампа до леглото?

Пресегнах се натам и едва не паднах на пода.

— Не мога да напипам тази проклетия. Тъмно е като в купчина въглища. Чакай, ще светна лампата на тавана.

Станах предпазливо, тръгнах към вратата, спънах се в стол и не намерих вратата. Започнах да шаря с ръце по стените и най-сетне я докопах. След още малко търсене слепешком намерих и ключа на лампата.

Мрачното мълчание се проточи, после аз казах съвсем ненужно:

— Пак го направиха.

Стаята беше типично безлика като във всеки евтин мотел. Само че някои дреболии я отличаваха от стаята, в която заспахме.

Нямаше ги и нашите скътани сребърни долари.

Липсваше всичко, освен дрехите на гърбовете ни — раницата с чистите чорапи и бельо, гребена, сгъваемия бръснач. Огледах старателно навсякъде, за да се уверя.