Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 120

Тя въздъхна.

— Изобщо не разбирам как такъв въпрос може да бъде непристоен между съпрузи. И няма да се съглася, че краката ми са неприлична гледка. Нито пък голотата изобщо. Била съм гола пред погледите на стотици хора…

— Маргрете!

— Че ти не знаеше ли? — учуди се тя.

— Не знаех и съм смаян да го чуя.

— Сериозно ли, мили? Виждал си колко добре плувам.

— Това какво общо има? И аз плувам добре, само че не гол. Обличам бански костюм.

(Но в този момент твърде отчетливо си припомних басейна на „Конге Кнут“. Разбира се, моята любима бе свикнала да плува гола. Май вече стъпвах на несигурна почва.)

— А, да. Виждала съм такива костюми в Масатлан. И в Испания. Любими, ние пак се отплеснахме. Проблемът не е само дали голите крака са неприлични, дали трябваше да целуна Стийв за довиждане или дали съм длъжна да ти се подчинявам. Очакваш от мен да бъда такава, каквато не съм. Искам да бъда твоя жена дълги години, цял живот… и се надявам да споделя с тебе и рая, ако ти е писано да попаднеш там. Мили, аз обаче не съм дете, нито робиня. Обичам те и се стремя да изпълнявам желанията ти. Но няма да се подчиня на заповед, само защото съм ти съпруга.

Как ми се иска да кажа, че я убедих с блестящите си доводи… Но няма да е вярно.

Още се опитвах да измисля някакъв отговор, когато една кола забави, преди да ни подмине. Чух подсвиркване, каквото правилно наричат „хулиганско“. Возилото спря и ни доближи на заден ход.

— Ей, да ви откараме ли донякъде? — подвикнаха ни отвътре.

— Да! — веднага отговори Маргрете и се забърза към колата.

Не ми оставаше друго, освен да я последвам.

Беше пикап, зад волана седеше жена, а до нея мъж. Стори ми се, че и двамата са на моите години, може би и по-възрастни. Мъжът се пресегна и ни отвори задната врата.

— Качвайте се!

Помогнах на Маргрете да влезе, последвах я и затворих вратата.

— Има ли достатъчно място за вас? — попита той. — Ако няма, избутайте тия боклуци на пода. Нали разбирате, никога не се возим отзад, та се трупат всякакви нещица. Ние сме Клайд и Беси Бълки.

Беше много едър — от онези мъжаги с тежки широки кости, които все са първи атлети като ученици, но после започват да трупат в изобилие месо и сланина по тялото си. За жена му не можех да кажа, че е дебела, но ми се стори излишно пухкава.

— Как сте, госпожо Бълки, господин Бълки? Ние сме Алек и Маргрете Греъм. Благодаря ви, че ни качихте.

— Алек, я не го давай толкова официално — укори ме жената. — Накъде сте поели?

— Беси, хвърляй поне едно оченце на пътя…

— Клайд, щом не ти харесва как карам тая таратайка, да отбия, та да си сменим местата.

— А, не, не, много добре си караш!

— Ами затвори си човката тогава, че иначе започваме по правило номер шест. Е, Алек, накъде?

— Отиваме в Канзас.

— Леле! Ние не сме чак дотам, стигнем ли Чембърз, свиваме на север. За малко сме в една посока, няма и деветдесет мили. Но поне ще ви повозим, колкото можем. Какво ще правите в Канзас?

(Ха, какво щях да правя в Канзас? Ще отворя сладкарница с всевъзможни сладоледи… ще върна скъпата си съпруга в лоното Христово… ще подготвя душата си за Съдния ден…)