Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 118

Прав беше човекът — не носехме подходящи дрехи за пустинята. Вярно, нямахме и избор, защото рязката промяна на световете ни изненада. Само че тук изобщо не видях друг мъж да носи делови костюм. Нито пък белите жени се обличаха толкова официално. Мексиканките и индианките носеха поли, но англосаксонките предпочитаха шорти или панталони — от по-лек памучен плат или дънки, бермуди или за езда, все едно. Рядко се виждаше някоя с пола.

Пък и нашите дрехи се набиваха в очи дори като градско облекло. Стилът им беше толкова чудат тук, сякаш идвахме направо от екзотична страна. Не ме питайте за подробности, защото не разбирам много от дрехи, особено от женски премени. Моят костюм изглеждаше скъп и елегантен, но когато го обличаше моят patron дон Хайме, в град Масатлан, в друг свят… а в този, насред пустинята на Аризона, сякаш бях изпълзял от долнопробна кръчма.

В Уинслоу открихме магазинче точно каквото ни трябваше. „ВТОРА УПОТРЕБА — богат избор — плаща се в брой — без гаранция и рекламации — всички носени дрехи са стерилизирани преди да ги изложим в магазина.“ Същите надписи ги имаше и на испански.

Час по-късно, след придирчивото ровене в стоката им и стръвното пазарене на Маргрете, вече бяхме екипирани подходящо за пустинята. Носех тънък кафеникав панталон и риза в същия цвят, заедно със сламена шапка, смътно напомняща за прочутия западняшки стил. Маргрете се облече значително по-леко — твърде (дори неприлично) къс и впит панталон и горна дреха, която макар и да покриваше тялото й малко повече от сутиен, едва ли заслужаваше името си „лятна блузка“.

Щом я видях пременена така, аз й прошепнах:

— В никакъв случай не бих ти позволил да се покажеш пред хора в това безсрамно облекло.

— Мили, не се вкисвай толкова рано сутрин. Нали знаеш колко е горещо.

— Не се шегувам. Забранявам ти да купиш това!

— Алек, не си спомням да съм искала разрешението ти.

— Противиш ли ми се?

Тя въздъхна.

— Така излиза, макар и да не ми се иска. Взе ли си бръснача?

— Нали ме видя да го вземам?

— Бельото и чорапите ти са у мен. Имаш ли нужда от още нещо в момента?

— Не. Маргрете, престани да заобикаляш въпроса ми!

— Скъпи мой, вече ти казах, че няма да се карам с тебе пред други хора. Към тези дрехи купих и пола, която се увива по кръста, тъкмо се канех да си я сложа. Остави ме да го направя и да уредя сметката. После ще излезем навън да си поговорим на спокойствие.

Колкото и да бях кипнал, съгласих се. Не бива да пропусна факта, че благодарение на нейната грижовна разсъдливост излязохме от онова дюкянче с повече пари, отколкото имахме на влизане. Как ли? Ами костюмът от моя patron дон Хайме, толкова нелеп на раменете ми, изглеждаше напълно задоволително, когато го премери собственикът на магазинчето. Всъщност той дори малко приличаше на дон Хайме. Предложи да размени костюма срещу онова, което аз си избрах.

Но Маргрете настояваше да ни доплати. Поиска пет долара, получи два.

Докато тя уреждаше окончателно сметката, научих и как е направила същата магия, отървавайки се от онзи официален дамски костюм, от който вече нямаше нужда. И тъй, влязохме в магазина със 7 долара и 55 цента. Тръгнахме си с 8 долара и 80 цента… и удобно за пустинята облекло, гребен (един за двама ни), раница, сгъваем бръснач и малко бельо и чорапи. Вярно, дрехите бяха втора ръка, но поне ни увериха, че са стерилизирани.