Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 116

Не се заядох с него. Той отброи мълчаливо девет сребърни долара, половин долар, четвърт и накрая две монети по десет цента. Вместо веднага да ги прибера в джоба си, аз подложих упорито всяка монета на същата проверка със звън, като на свой ред се възползвах от стъкления капак. Бутнах обратно към аптекаря една от монетите.

Той отново нищо не каза. Чу добре глухия звук от този уж сребърен долар. Даде ми друга (тази звънна като камбанка) и прибра фалшивата някъде дълбоко в чекмеджето на касовия апарат. После ми обърна гръб.

В покрайнините на града, почти на половината път до Уинона, намерихме достатъчно западнало място, предлагащо подслон. Маргрете започна да се пазари на испански. Хазяинът поиска пет долара. Марга призова Светата дева и още трима светии като свидетели на този пладнешки грабеж. И му предложи пет песо.

Не схванах смисъла на тази тактическа маневра. Тя нямаше песо. Нима би се опитала да пробута онези безполезни „кралски“ песо, които още носех някъде из джобовете си?

Не успях да науча отговора на този въпрос, защото хазяинът отвърна с цена от три долара. „И повече не мога да отстъпя, сеньора, Господ ми е свидетел!“

В края на краищата се споразумяха за долар и половина, после Марга даде още петдесет цента за чисти чаршафи и одеяло. Плати за всичко с два сребърни долара, само че поиска още възглавници и чисти калъфки за тях, за да уреди окончателно сделката. Получи ги, обаче нашият patron пожела да получи „още нещичко, та да му върви“. Марга добави десет цента, той се поклони ниско и заяви, че неговият дом е и наш.

В седем сутринта на другия ден поехме по пътя си — отдъхнали, чисти, щастливи и… гладни. Половин час по-късно вече бяхме в Уинона, а гладът ни измъчваше още повече. Утолихме го на масичките до малка закусвалня-каравана. Цяла купчина житени питки за десет цента, кафе за пет цента — втората чаша безплатно. Нямаше ограничения колко масло или конфитюр ще изядем.

Маргрете не успя да довърши щедрата си порция питки, затова си разменихме чиниите и аз не оставих храната да се похаби.

На караваната бяха окачени няколко надписа: „Плаща се при поръчката“, „Тук не приемаме бакшиш“ и „Готов ли си за Съдния ден?“

До лакътя на готвача-сервитьор (а май беше и собственик) бе подпрян брой на „Дозорна кула“.

— Братко — попитах го, — чувал ли си скоро вести кога да очакваме Съдния ден?

— Не си прави шегички с това. Вечността ще ти се стори твърде дълга в пъкъла.

— Не съм и помислял да се шегувам. Ако мога да съдя по знаменията и поличбите, вече сме в седемте години, предсказани в Откровенията, глава единадесета, стихове втори и трети. Но не знам колко от тях са минали.

— Според мен отдавна ги преполовихме — отвърна мъжът. — Антихристът шета на воля из този свят. Ти от спасените ли си? Ако не си, по-добре ми се махай от главата.

— Трябва да сме готови всеки миг, защото Синът човешки ще дойде нечакан.

— Дано наистина вярваш в това!

— Вярвам с цялата си душа. Благодаря ти за вкусната закуска.

— Не е нужно. Господ да бди над тебе.

— Благодаря ти. Бъди благословен.