Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 117

Двамата с Марга отново тръгнахме на изток.

— Как е моята любима?

— Преяла и доволна.

— И аз. А особено съм щастлив от едно нещо, което ти направи снощи.

— Аз също. Но ти винаги го правиш, скъпи. Всеки път.

— Ъ-ъ, да… Мога да кажа същото за тебе. Само че си мислех за онова, което каза по-рано вечерта. Стийв те попита дали си съгласна с мен за Съдния ден и ти му отговори, че е така. Не мога да ти опиша колко се тревожех, защото още не бе решила да се върнеш в обятията на Исус. А пък Съдният ден наближава и може да ни сполети всеки миг… и ми беше много неспокойно. Но явно ти отново търсиш обратния път към светлината, макар и засега да не го обсъждаш с мен.

Изминахме може би двайсетина крачки, преди Маргрете да каже тихо:

— Мили, бих те успокоила, стига да ми беше по силите. Но не мога.

— Тъй ли? Май не те разбирам. Ще ми обясниш ли?

— Изобщо не казах на Стийв, че съм съгласна с тебе, а че не оспорвам мнението ти.

— Нали е все същото!

— Не е, скъпи. Не споменах пред Стийв, въпреки че бих го казала съвсем искрено, за непреклонното си намерение никога да не възразявам на своя съпруг пред други хора. За нищо! Каквито и несъгласия да имаме, ще ги обсъдя само с тебе — насаме. А не пред Стийв или който ще да е.

Поумувах над обяснението й, преглътнах първите отговори, които ми хрумнаха… и промълвих:

— Благодаря ти, Маргрете.

— Любими, правя го и заради своето достойнство, не само заради твоето. Винаги ми е било отвратително да слушам как мъж и жена спорят или дори се карат пред други. И да кажеш, че по слънцето щъкат яркозелени кученца, няма да ти възразя, ако наоколо има хора.

— Ами че те наистина щъкат!

— Моля?!

Тя дори се спря и ме изгледа смаяно.

— Добричката им Марга… Какъвто и проблем да имаме, ти все намираш най-милите думи. Видя ли някога яркозелено кученце на слънцето, ще се постарая да ти съобщя новината насаме, за да ти спестя неудобството пред хората. Обичам те! Вложил съм съвсем друг смисъл в отговора ти на Стийв, само защото много се тревожа за тебе.

Тя хвана ръката ми и повървяхме мълчаливо.

— Алек…

— Да, любима?

— Не го правя от инат. Ако греша и ти наистина отидеш в рая на християните, искам да съм с тебе. Дори това да означава, че ще се върна към вярата в Исус, пак го искам. Ще се опитам. Нищо не мога да ти обещая отсега, защото вярата не идва само с усилие на волята. Но ще се постарая.

Спрях да я целуна, с което развеселих мъжете в отминаваща ни кола.

— Скъпа моя, повече не бих могъл да искам от тебе. Да се помолим ли заедно?

— Предпочитам да се моля сама… и ще го правя! Ще ти кажа, щом за мен дойде времето да се молим заедно.

Скоро след това двойка фермери ни качи в колата си. Откараха ни до Уинслоу. Оставиха ни, без да зададат и един въпрос, а и ние не пожелахме нищо да обясняваме. Беше сериозно постижение спрямо досегашните случки.

Уинслоу е доста по-голям град от Уинона. Броят на жителите му дори е внушителен за пустинно селище — цели седем хиляди. Там ни се отдаде да свършим нещо, което Стийв ни подсказа ненатрапчиво. С Марга го бяхме обсъдили сериозно през нощта.