Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 96

Погледнах Фел, който палеше цигара.

— Братко! — каза той. — Ама и вие, богатите копелета, знаете как да живеете! Това беше най-хубавото ядене, което някога съм ял!

— Трябва да си бил гладен — казах аз.

— Да… ти си седиш тука в тази пищна дупка, а аз навън в тъмното при змиите — той ме изгледа с омраза в очи. — Е, копеле, ти ме вкара в тази каша… ти ще ме изкараш, или ще те подредя! Ако ченгетата ме хванат, ще говоря. Ти и аз ще отидем зад решетките за двадесет проклети години.

Без да знаеше, той сам си викаше смъртта.

— Как влезе в апартамента, Фел? — попитах аз, седнах и запалих цигара.

— Всеки глупак може да влезе тук. Не беше толкова трудно. Това няма значение… Искам кола и пари.

— Можеш да вземеш моята кола. Паркирана е отвън. Колко пари искаш?

Той ме погледна изкосо.

— Петдесет бона.

Аз кимнах.

— Мога да ти дам толкова. Какво смяташ да правиш, Фел?

— Ще отида в Кий Уест. Имам приятел, който ще ме заведе в Куба. Веднъж отида ли там, ще ти изпратя адреса си — той ме погледна накриво и аз разбрах, че уискито го е ударило. — След това ти ще ми изпратиш петстотин бона. Това ще бъде последното разплащане. Когато ги получа, няма повече да ти се обадя.

— Но Pea може да ми се обади — казах аз.

— Това си е твоя работа. Аз говоря за себе си. Огърлицата е в нея, защо ще те притеснява? Аз нямам нищо!

— Къде е тя, Фел?

— Теб какво те засяга? Остави я на мира. Тя е отровна! Забрави я… тя ще продаде огърлицата и ще изчезне. Забрави я.

Налях още малко уиски в неговата чаша. Той се усмихна и го изпи на един дъх.

— Братко! Вие, копелета, добре си живеете! — той посегна към бутилката и наля още в чашата си. — Проклетата ми сестра! Знаеш ли какво, копеле? Тя не се интересува от никого, освен от онова нейно влечуго. Какъв идиот! Какъв отпадък! Бас държа, че сега се чука с него! Онази воня наистина се възбужда!

— Ако използваш колата ми, Фел, няма да имаш проблеми — казах аз. — Веднага щом се стъмни… след десет часа, трябва само да влезеш в колата и да тръгнеш.

Той притвори очи. Беше доста пиян.

— Ами парите?

— Няма проблем. Те са тук.

Той напрегна поглед. Видях, че не можеше да ме фокусира.

— Тук?

— Да.

— На кого ги разправяш тия? Дай да видим.

— Ще ги видиш. Кой е този глупак, с когото е Pea?

Той наду бузи.

— Кой го е грижа за този лайнар Спуки? — той се изкикоти. — Братко! Какъв глупак! Това показва каква тъпа кучка е тя, за да я възбужда воня като него… Той е десет години по-млад от нея.

— Спуки Джинкс? — попитах аз.

— Да… познаваш ли го?

— Срещнах го в Лусвил… голям образ.

— Точно така — той се облегна — Фу! Това беше страхотен обяд!

— Защо Pea се е събрала със Спуки?

— Ти ми кажи! Тя се чукаше с него преди да влезе в затвора. Веднага щом излезе пак хукна след него. Смахната! Влечуго като него! — той изсумтя, поклати глава, след това потърка очи с мръсните си ръце. — Май си пийнах доста… приспа ми се.

— Спи — казах аз.

Животинският инстинкт го жилна и пробуди.

— Покажи ми парите, копеле, каза, че са тук… покажи ги.

Сега беше моментът.

— В сейфа са — станах на крака.

— В сейфа ли… какъв сейф?