Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 95

Гласът му се прекърши и той започна да плаче отново и да се люлее напред-назад.

Запалих цигара. Вече не се страхувах от него, макар да знаех, че той все още беше опасен. Ако полицията го заловеше, той щеше да проговори.

Докато го гледах, взех едно хладнокръвно решение. Трябваше да го накарам да мълчи. Нямаше друг изход, ако исках да бъда в безопасност.

Стоях, пушех и го гледах как хленчи и плаче. Неговата мръсотия, неговата воня и неговото малодушие ме отблъскваха така, както заразна муха, кацнала на стената.

Градският часовник удари дванадесет.

— Трябва да си гладен, Фел — казах аз. — Ще ти донеса нещо за ядене.

Той спря да хленчи.

— Гладен? По дяволите, та аз умирам от глад! Как само съм оцелял! Живях от сурова риба и раци в онова проклето блато! Бил ли си там? Пълно е със змии и крокодили!

Обадих се на ресторанта и помолих главния сервитьор да изпрати обяд.

— Излез на терасата, Фел и гледай да не те видят.

Той грабна чашата с уиски, изпи я на един дъх и излезе на терасата.

Занесох чашата му в кухнята, а мисълта ми непрекъснато работеше. Как да го накарам да мълчи? Осъзнах, че възнамерявах да го убия, но тази мисъл не ме шокира. Ако можех да се отърва от него, а след това и от Pea, щях да бъда в безопасност и светът щеше да бъде в краката ми.

Върнах се във всекидневната и седнах. През петнадесетте минути, докато чаках да се появи сервитьора, в главата ми се зароди една идея. Струваше ми се, че щях да се справя лесно с Фел, но не и с Pea. Е, за това препятствие щях да мисля когато стигнех до него, си казах.

Сервитьорът влезе, бутайки количка. Той ми се усмихна.

— Добро утро, господин Кар. Има бутилка шампанско за вар от главния сервитьор. Готвачът ви изпраща специалитета за деня.

Дадох му два долара бакшиш и когато си замина излязох на терасата, където седеше Фел, облегнат на парапета със свити колене.

— Хайде, идвай — казах аз.

Той мина покрай мен, отиде до масата и впери поглед в храната, след това седна и започна да яде. Ядеше като прегладняло прасе, тъпчеше храна в устата си и я гълташе със задавени звуци. Така ме отвращаваше, че излязох на терасата и чаках там, докато свърши. Непрекъснато премислях плана си: как да се отърва от него завинаги и по безопасен начин.

Звучно оригване ми подсказа, че е спрял да яде и аз се върнах във всекидневната.

Бог знае какво щеше да си помисли сервитьора, когато се върнеше за количката, си помислих аз като видях мръсотията. Фел беше разсипал храна на покривката, не беше останало нищо от изобилната тава сирене, кошничката, в която имаше шест кифли, беше празна. Имаше лекета от вино даже и по безупречно чистата покривка върху количката. Дори и кошницата с плодове беше празна.

Няма значение, си казах аз, всичко щеше да се оправи с бакшиш от десет долара.