Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 93

Докато асансьорът ме носеше към последния етаж, мислите ми се върнаха към онази фатална нощ. Изтръпнах при мисълта, че щях да вляза в дома на Сидни за пръв път след смъртта му.

Спрях пред входната врата и се поколебах. Имах някакво чувство на безпокойство, но това беше лудост, си казах. Сидни беше мъртъв. Този превъзходен апартамент сега ми принадлежеше… това беше бъдещият ми дом! Трябваше да се отърва от това чувство за вина. Не бях виновен за смъртта му! Бях си повтарял това през всичките дълги часове самота. Трябваше да избия това чувство за вина от ума си.

Пъхнах ключа в ключалката и влязох в коридора. Долових тихото бръмчене на климатичната инсталация, спрях и се заслушах. Полицаите ли бяха оставили инсталацията включена? Никой ли не се беше качил да провери дали светлините и климатичната инсталация не са изключени?

Озадачен отворих вратата.

Пред мен, с пистолет в ръка стоеше Фел Морган.

От долния етаж се чу джавкане на куче, след това мърморене и отново джавкане на куче.

Стоях неподвижно, вперил поглед в пистолета, който можеше да причини смърт.

През двойното остъкляване чувах съвсем слабо сирената на линейка. Някъде далеч под мен Парадайс Сити водеше свой живот.

Преместих погледа си от пистолета на Фел върху лицето му. Докато го правех, той свали пистолета и каза с треперещ, ужасен глас:

— Мили боже! Помислих те за ченге!

Тогава забелязах, че той беше по-изплашен от мен и това ме успокои, въпреки че сърцето ми тупаше силно и устата ми беше суха. Вперих очи в него.

Колко ужасно изглеждаше!

Беше мръсен и изтощен. Лицето му беше брадясало. Усещах, че миришеше на мръсно. Беше облечен в червеното яке с черните джобове, но то беше неузнаваемо под дебелия слой мръсотия. Обувките му бяха покрити с кал, като че ли беше вървял в блато. Очите му бяха потънали и изплашени. Устните му трепереха. Дишаше ускорено през мръсните си зъби.

— Когато чух да се отваря вратата — каза той с треперещ глас, — щях да умра от ужас. Мислех си, че тук ще бъда в безопасност няколко дни. — той се извърна и се строполи като мъртвец в един от фотьойлите. Пистолетът се изхлузи от пръстите му и тупна върху двестагодишния персийски килим на Сидни. Фел сложи мръсната си ръка върху очите си и започна да плаче.

Аз затворих вратата и тръгнах, залитайки, към барчето. С треперещи ръце налях две уискита.

— Успокой се — казах аз и сложих една от чашите на масата, до него. — Съвземи се. Изпий това.

Той ме погледна, изтривайки лице с опакото на ръката си. В очите му имаше едно отчаяно, животинско изражение, което ме предупреди колко опасен беше.

— Копеле! — каза той с треперещ глас. — Ти ме въвлече във всичко това, със сладките си приказки! И ти ще ме изкараш, по дяволите!

Изпих половината от уискито и седнах на един стол близо до него.

— Къде е Pea? — попитах аз.

Той стисна юмруци и удари главата си. Виждах, че страхът му го докарваше до истерия и това ми даде самочувствие.

— Фел! Съвземи се! Къде е Pea?

— Не ми говори за тази кучка! — той започна да блъска юмрук в коленете си. — Трябва да ми помогнеш. Ти ме въвлече във всичко това! Видях вестниците… Търсят ме за убийство!