Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 91

Без да я гледам й казах:

— Добре, Джени. Разбирам. Ти искаш да се върнеш на работа така, както и аз.

— Да.

— Добре… тогава всичко е наред. Аз… — забелязах, че беше време за новините и млъкнах. — Само за момент… искам да чуя новините.

Докато слушах същите скучни безсмислици за Никсън и Китай, Виетнам, Англия и Общия пазар, Джени се изправи тихо и отиде във всекидневната.

Когато безсмислиците свършиха без новини за тяхното задържане, аз също отидох във всекидневната. Тя не беше там. Аз се поколебах, след това отидох в нейната спалня. Тя си събираше багажа.

— Не е нужно да бързаш толкова — казах аз неловко. — Какво мислиш да правиш?

Тя продължи да събира багажа си.

— След час има автобус. Ако го хвана, ще бъда на бюрото си вдругиден, а аз точно това искам. — каза тя.

— Да… разбирам.

Отвратен от себе си, се върнах на терасата. След двадесет минути тя дойде при мен.

— Пази се, Лари. — каза тя. — Не се претоварвай.

— Благодаря ти за помощта. Ще ти се обадя — не можех да я погледна.

— Нещо те тревожи, нали? — попита тя и сложи ръката си върху моята. — Няма ли да ми кажеш? Двама могат да се справят с проблемите по-добре от един.

Колко ми се искаше да й кажа.

Но каква беше ползата? Какво можеше да направи? Никой не можеше да ми помогне.

— Всичко е наред, Джени — казах рязко. — Да не изтървеш автобуса.

Тя ме гледа дълго време с треперещи устни. В този момент разбрах, че тя ме обичаше, но като всичко останало, до което се докоснех… беше твърде късно.

Обърнах се с гръб към нея. След малко чух входната врата да се затваря и разбрах, че съм съвсем сам.

ЧАСТ ДЕВЕТА

През следващите три дни останах насаме, поръчвах си храна от ресторанта и слушах новините.

Телефонът постоянно ми досаждаше: всички се интересуваха от здравето ми, приятелите ми искаха да дойдат и да ме видят и се обиждаха, когато им казвах, че не се чувствам достатъчно добре, за да ги приема. Накрая спрях да отговарям.

На третата сутрин, доктор Съмърс махна бинтовете. С изключение на плешивината отзад на главата, той каза, че съм като нов. Сега е моментът, каза той, да предприема пътешествие по море. Казах, че ще си помисля и се отървах от него.

Започнах да съжалявам, че се бях държал зле с Джени. Бях толкова разтревожен, че просто трябваше да остана сам със себе си, но сега вече бях започнал да преодолявам страха си, опитах се да си внуша, че Pea и Фел нямаше да бъдат заловени. Те, може би вече бяха в Мексико или дори Южна Америка, а аз щях да прекарам остатъка от дните си прикован към радиото.

Дали не трябваше да се обадя на Джени, да обясня, че съм бил разстроен и че сега вече можех да предприема пътешествие но море? Щеше ли тя да забрави моето поведение и да дойде с мен?

Поколебах се.

Може би, помислих си аз, щеше да бъде по-добре да изчакам няколко седмици и ако дотогава нямаше новини за Морганови, щях да отида.

Написах писмо на Джени, в което се опитах да обясня колко зле се бях чувствал и че сега съм по-добре. Питах я, дали би дошла с мен, да тръгнем на път скоро, но след като го прочетох почувствах, че беше неискрено и го скъсах.