Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 106

— Скъпи… къде си? — измърка тя и отново заспа.

Чух Спуки да вика — Вън! — Вратата отгоре се отвори с трясък: чу се тътен.

— Вземи си боклуците! — друг тътен, след което вратата се затръшна.

По това време вече бях излязъл в коридора. Затворих тихо вратата на Сейди, след това хукнах надолу по стълбите до входната врата. Застанах прилепен до стената в тъмнината и заслушах. Pea тръгна надолу по стълбите. Чух я да мърмори — Копеле… Копеле.

След това видях силуета й, докато тя тръгна пипнешком към мен.

— Успокой се скъпа — казах аз тихо. — Минава ченге.

Тя се закова и притаи дъх. Втренчи се в мен.

— Ти пък кой си?

— Като теб… опитвам се да се прикрия — казах аз.

Тя се отпусна на стената до мен. Чувствах миризмата на уиски в дъха й.

— Да се прикриеш? Какво имаш предвид? — думите й бяха заваляни. Беше се натряскала.

— Чух за теб. Искаш ли заедно да бягаме, скъпа? Имам кола. Знам едно място извън града, което е безопасно.

Тя се свлече на пода.

— Господи! Пияна съм! — в гласа й имаше нотка на отчаяние. — Искам да умра!

Но не тук, помислих си аз. Изстрелът на пистолета щеше да ми причини неприятности. Трябваше да я изведа навън, преди да я застрелям.

— Хайде, скъпа — казах аз, хванах я за ръката и я изправих на крака. — Да тръгваме.

Тя се облегна на мен.

— Кой си ти? He те виждам. Кой, по дяволите, си ти?

— Хайде… да тръгваме.

Свлякох я надолу по стълбите на пустата улица. Тя се препъваше и трябваше да я придържам. Под светлината на уличната лампа тя се дръпна от мен и се спогледахме. Едва я познах. Ужасно се беше състарила. В червената й коса имаше бели кичури. Изумрудено зелените й очи светеха така, като че ли в тях имаше лампички. Тя беше изтощена. Pea преплете крака, докато се взираше в мен.

Беше облечена в кървавочервения костюм и носеше претъпкан сак на рамо.

— Здрасти, Перуко, — каза тя. — Имаш ли коса под перуката?

— Хайде, скъпа — казах аз. — Колата ми е паркирана малко по-нагоре. Хайде да се махаме.

Тя ме погледна пиянски. Лъскавата перука, гъстата ми брада, мръсните ми дрехи сякаш й вдъхваха доверие.

— Ти също ли бягаш?

— Ще ти кажа Да тръгваме.

Тя се засмя: ужасен, истеричен пиянски смях.

— Брат ми е мъртъв — каза тя. Единственият кучи син, който ме разбираше. Ченгетата го убиха.

Хванах ръката й.

— Хайде да се махаме.

Тя тръгна с мен. Беше толкова пияна, че щеше да падне по лице, ако не я поддържах.

Заклатушкахме се по пустата улица към мястото, където бях паркирал Шевито. Като отключих вратата тя се облегна на колата и впери очи в мен.

— Не съм ли те виждала преди, Перуко?

— За какво те гонят ченгетата? — запитах аз и седнах зад волана.

— Теб какво те интересува?

— Правилно… влизаш или оставаш?

Тя отвори вратата и се строполи на седалката. Трябваше да се пресегна, за да тръшна вратата.

— Къде отиваме, Перуко?

— Не знам ти къде отиваш, но знам аз къде отивам. Отивам към крайбрежието. Брат ми има лодка. Той ще ме заведе в Хавана.

— Хавана? — тя притисна ръце към лицето си. — И аз искам да отида там.