Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 107

— Добре… имаш ли някакви пари?

Тя тупна голямата си чанта.

— Тук са. Хайде, Перуко, да мърдаме.

Когато навлязохме в Тампами Трейл на път за Неапол тя заспа.

Часът беше 4:00. След час щеше да съмне. Широката магистрала беше пуста. От двете страни имаше гъсти кипарисови гори и борови дървета.

Погледнах я Главата й беше облегната на прозореца, очите й затворени. Трябваше само да намаля скоростта, да спра колата, да извадя 38-милиметровия от джоба си, да я застрелям, да отворя вратата, да бутна тялото й на пътя и да потегля. Нямаше нищо сложно. Малко преди Наполи щях да хвърля перуката, колата и да хвана автобус за Сарасота. Там щях да си купя нови дрехи, да обръсна брадата си и да се отправя с автобус към Форт Пиърс. От там, с автобус щях да се върна в Литъл Джаксън, където бях сложил Буика в гараж. След това щях да се върна в Парадайс Сити: свободен и в безопасност.

Планът мина пред очите ми: беше толкова лесно. Бях си представял, че да се отърва от Pea щеше да бъде невероятно опасно, но тя беше тук унесена в пиянски сън и изцяло на мое разположение. Трябваше само да насоча пистолета към нея и да натисна спусъка.

Хвърлих поглед в огледалото. Дългата магистрала беше тъмна: нямаше и следа от приближаващи се фарове. Внимателно отпуснах педала на газта. Колата започна да губи скорост, след което бавно спря в тъмната сянка на едно дъбово дърво и аз изключих от скорост. Вдигнах ръчната спирачка.

Погледнах Pea, но тя все още спеше, след това сложих ръката си отзад и пръстите ми се затвориха около дръжката на 38-милиметровия. Бавно извадих пистолета и спуснах предпазителя.

Вдигнах пистолета и го насочих към главата й, сложих пръст на спусъка, но стигнах само до тук.

Стоях и я гледах с пистолет, насочен към нея и в отчаянието си разбрах, че не можех да дръпна спусъка. Не можех да я убия хладнокръвно. В онзи критичен момент бях убил Фел, но просто не ми беше в кръвта да убия спяща жена.

Очите на Pea изведнъж се отвориха.

— Давай, Дари Кар, — каза тя. — Докажи на себе си, че ти стиска. Хайде… убий ме!

Ярките светлини на приближаващ се камион осветиха интериора на Шавролета. Видях Pea съвсем ясно. Господи! Изглеждаше ужасно! Моята страст към нея ми приличаше сега, когато я гледах, като някакъв отвратителен еротичен кошмар. Тя се беше свила в ъгъла, очите й потъмнели, тънките и устни изкривени в присмехулна усмивка и тя изглеждаше обезумяла.

— Хайде… убий ме! — повтори тя.

Камионът изръмжа покрай нас, разтърсвайки Шевито. През ума ми мина мисъл, която ме накара да потреперя, че ако я бях убил, камиона щеше да мине точно, когато изхвърлях тялото на пътя.

Оставих пистолета да падне от ръката ми. Той падна на седалката между нас. Знаех, че това беше края за мен и изведнъж разбрах, че вече не ме беше грижа.

— Какво има, Евтинийке? — попита тя. — Всичко беше планирал, нали? Не ти ли стиска вече? Да не би да си помислил, че няма да те позная, дори и в онази отвратителна перука?

Вперих очи в нея и чувствах, че я мразя. Тя ме отблъскваше като прокажена.

— Ще ти кажа това, което и приятелчето ти каза: „Изчезвай“ — казах аз. — Изчезвай от колата ми.