Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 108

Тя се втренчи в мен.

— Не се вълнувай. Огърлицата е в мен… ти и аз все още можем да се справим. — Опипа чантата си, отвори я и извади кожената кутия. — Виж… в мен е! Един милион долара! Ти каза, че можеш да я продадеш! Заедно можем да отидем в Хавана Можем да започнем нов живот заедно.

Заедно? С нея? Потръпнах.

— Да я продам? Да живея с теб? — казах аз. — Не бих живял с теб дори и да беше последната жива курва на света! Тази огърлица не струва и пукната пара… фалшива е.

Тя настръхна и се наведе напред. Зелените й очи искряха от лудост.

— Лъжеш!

— Стъклена имитация е, бедна глупачке — казах аз. — Да не си въобразяваш, че ще позволя на теб и видиотения ти брат да си заминете с един милион долара в диаманти?

Тя пое остро дъх.

Очаквах да изпадне в убийствена ярост, но това, което й казах изглежда я съкруши.

— Предупредих го глупака — каза тя, а отчасти и на себе си. — Знаех, че си змия от момента, в който те видях, но той не ме послуша. — Все повтаряше „Тоя е мой човек“, но аз знаех — тя се отпусна назад. — Е, добре, господин Евтин Кар, значи ти побеждаваш. Ако ме хванат ще ме затворят завинаги. Вече съм прекарала осем години в затвора. Знам какво означава… ти не знаеш. Фел също не знаеше. Той е щастлив, че е мъртъв.

Не можех повече да я гледам.

— Разкарай се! — казах аз. — Когато те намерят, говори колкото искаш. Вече не ме е грижа. Излизай и се разкарай!

Тя сякаш не ме чу.

— Две седмици стоях затворена в онази воняща бърлога — каза тя. — Две седмици! И всяка минута очаквах ченгетата да дойдат да ме приберат. Господи! Как ми се иска да пийна нещо! — тя притисна ръце до лицето си. Гледах я и не чувствах никакво съжаление. Исках да се отърва от нея, да се махна, да се върна в Парадайс Сити и да чакам полицията да дойде да ме прибере.

— Изчезвай! — извиках й аз. — Ти си прогнила. Дори и вонящо и безмозъчно влечуго като Спуки не те иска! Върви по дяволите!

— Фел беше единственият, който не можеше да живее без мен — каза тя. — След това той избяга, когато се нажежиха нещата… попика се от страх — тя се изхили. — Е, явно това е края на последното действие за мен… чудя се какво ли означава да си мъртъв.

След това видях моя пистолет в ръката й.

— Пусни го! — извиках.

— Сбогом, Евтинийке… и твоето време ще дойде. — Като се спуснах към нея тя ме отблъсна, вдигна пистолета, насочи го към главата си и дръпна спусъка.

Светлината ме ослепи, а трясъкът ме оглуши. Почувствах влажна каша по лицето си и потрепервайки се хвърлих вън от колата. Стоях и треперех, и бършех лицето си с кърпа, а през отворената врата се извиваше тънка струйка дим.

Сержант О’Халоран стоеше зад бюрото си и търкаляше молива по писалището.

На пейката до стената стояха петима от бандата на Спуки: хлапета между десет и петнадесет години, унили, мръсни и облечени в своята униформа от черни ризи и дънки.

Аз предизвиках силно вълнение сред тези хлапета, когато двама полицаи ме бутнаха в стаята за разпити и това беше напълно понятно. С моята лъскава перука, с кръвта на Pea върху ризата ми, със синина на челюстта, където един от полицаите ме беше ударил и белезници на китките бих предизвикал вълнение навсякъде.