Читать «Къде си сега?» онлайн - страница 19

— Не можех да мина оттук, без да се отбия да кажа „здрасти“. Веднага ще тръгвам.

Домофонът иззвъня от преддверието. Лил беше сигурна, че това е Каролин Макензи. Двамата с Гюс се спогледаха и той отиде до стената да вдигне слушалката.

— Да, разбира се, влизайте. Чакаме ви…

„Не казвай името й — помоли се Лил. — Не казвай името й. Когато Хауърд я види, докато излиза, вероятно ще си помисли, че е дошла да огледа някой апартамент.“

— … госпожице Макензи — довърши Гюс — Апартамент 1 Б. След като влезете във фоайето, точно отдясно.

Лил забеляза как прощалната усмивка изчезва от лицето на Хауърд Алтман.

— Макензи. Това не беше ли името на момчето, което изчезна точно преди да започна да работя за господин Олсен?

Нямаше как да отговори другояче, освен:

— Да, Хауърд.

— Господин Олсен ми спомена колко неприятна била цялата тази публичност. Струвало му се, че това наистина е уронило престижа на сградата. Защо това момиче идва при вас?

Докато вървеше към вратата, Гюс отвърна с равен глас:

— Иска да поговорим за брат й.

— Бих желал да се запозная с нея — тихо рече Хауърд Алтман. — Ако нямате нищо против, ще остана.

10.

Не съм сигурна какво очаквах, докато влизах в тази сграда на Уест Енд Авеню. Спомням си, че Мак ми показа апартамента, след като се премести там от общежитието в „Колумбия“. Тогава започваше предпоследния си курс, тоест аз тъкмо съм навършвала петнадесет години.

Понеже живееше в града, не се налагаше аз или родителите ни да му идваме на гости. Той редовно се отбиваше вкъщи или се срещахме в някой ресторант. Знам, че след изчезването му майка ми и баща ми дойдоха тук, за да разговарят със съквартирантите му и с някои от другите обитатели на сградата, но така и не ми позволиха да ги придружа. Онова първо лято ме накараха да се върна в лагера, макар че единственото, което исках, бе да им помогна в търсенето на брат ми.

Както се развиваха събитията, това, че не можах да се срещна по-рано с Крамърови, се оказа хубаво. Предния ден майка ми ангажира цялото ми време, докато правеше някои последни покупки за пътуването си. После по новините в единадесет часа чух историята за една студентка от Нюйоркския университет, която изчезнала рано сутринта предния ден, след като си тръгнала от някакъв бар в Сохо. Имаше снимка на баща й и брат й, които излизаха от сградата на апартамента й във Вилидж; с внезапно трепване осъзнах, че тя е съседна на моята. Сърцето ме заболя за тях.

Никакви пари не можеха да убедят мама, че да живееш във Вилидж е също толкова безопасно, колкото да живееш в Сътън Плейс. За нея апартаментът в Сътън Плейс е райско кътче — дом, който двамата с баща ми купили с огромна радост, докато тя била бременна с мен. Отначало апартаментът бил голямо шестстайно жилище на един етаж, но после, докато баща ми все повече и повече преуспявал, той купил и апартамента над нас, и превърнал двете жилища в огромен мезонет.

Сега този апартамент ми прилича на затвор, в който майка ми съвсем доскоро непрестанно се ослушваше — чакаше с наострен слух ключът да се превърти в ключалката и Мак да се провикне: „Върнах се!“. За самата мен нейната вяра, че брат ми може да се върне един ден, се бе превърнала в извор на раздразнение — тъга, която никога няма да отмине.