Читать «Къде си сега?» онлайн - страница 17

Тъкмо се канеше да й остави съобщение, когато му се обади Ахърн.

— Разкажи ми за Лизи — нареди в слушалката.

— Снощи отишла в някакъв бар или клуб, или както искаш да наречеш онези места във Вилидж и Сохо. Тръгнала си сама, когато затворили, и така и не се прибрала вкъщи.

— Как се казва барът?

— Все още не знам. Не се сетих да попитам татко. Той е на път за апартамента.

— Кой ще знае името?

— Съквартирантката на Лизи, Кейт. Точно тя се е обадила преди малко на татко. С него ще се срещнем в апартамента, в който живеят двете с Лизи.

— Дай ми номера на Кейт. Ще ти се обадя.

Кабинетът на Лари Ахърн се намираше непосредствено до общата стая на детективския отдел. Лари бе доволен, че никой не можеше да види лицето му в този миг, Лизи бе шестгодишна, когато той за пръв път отиде на гости у семейство Андрюс в дома им в Гринич през есента на първата си година в колежа. Тя бе израсла пред очите му и от хубаво дете се бе превърнала в зашеметяващо красива млада жена — жена, към която всеки мъж, не само хищниците, би проявил интерес.

„Тръгнала си от бара сама, когато затваряли. Мили боже, това лудо дете. Тези хлапета така и не разбират за какво става въпрос.“

Лари Ахърн знаеше, че скоро ще трябва да каже на Грег и на бащата на Лизи, че през последните десет години три млади жени са изчезнали в същия район на границата на Сохо и Вилидж, след като са прекарали вечерта в някой от баровете там.

9.

В сряда сутринта, докато единадесет часа наближаваше все повече и повече, Лил Крамър започна да се чувства все по-неспокойна. Откакто Каролин Макензи се обади, Гюс постоянно я предупреждаваше да каже само това, което знаеше за изчезването на Мак преди десет години.

— Което означава нищо — продължаваше да й повтаря той. — Абсолютно нищо! Просто повтори постоянните си приказки какъв приятен младеж е бил и точка. Никакви умолителни нервни погледи към мен да ти помогна.

Апартаментът бе както винаги безупречно чист, но днес слънцето светеше особено ярко и като увеличителна лупа излагаше безмилостно на показ изтърканите части на облегалките на дивана и драскотината в ъгъла на стъклената масичка за кафе.

„Никога не съм искала тази масичка — помисли си Лил, доволна, че разполага с нещо, което да обвини за лошото си настроение. — Прекалено е голяма. Не подхожда на останалите мебели, които са толкова старомодни. Когато Уинифред обзаведе наново апартамента си, настоя да я взема и да махна онази красива маса с кожен плот, която ми беше сватбен подарък от леля Джеси. Това стъклено нещо е прекалено голямо, вечно си удрям коленете в него, а и не подхожда на страничните масички както първата“ — продължи да се тюхка тя.

Мисълта й се насочи към друг източник на загриженост. „Надявам се само Алтман да го няма, когато дойде момичето на Макензи“ — каза си Лил.

Хауърд Алтман, агент по недвижими имоти и управител на деветте малки сгради с апартаменти, притежавани от господин Олсен, бе пристигнал преди час на едно от своите неочаквани посещения. „Личното гестапо на Олсен“, така го наричаше Гюс. Работата на Алтман бе да се увери, че домоуправителите на отделните блокове поддържат всичко в безупречен ред. „Никога досега не е имал дори и най-дребно оплакване от нас — помисли си Лил. — Това, което ме плаши, е, че всеки път, когато дойде, повтаря, че двама души в голям петстаен апартамент са си чиста загуба на пари.