Читать «Къде си сега?» онлайн - страница 10

Късно в понеделник следобед, докато плетеше пуловерче за очакваното първо дете на една от бившите студентки в сградата, Лил си мислеше за добронамерения, но дразнещ съвет на дъщеря си. „Защо Уинифред не разбира, че обичам да съм край тези деца — ядосваше се тя. — За нас с Гюс това е почти като да имаме внуци — нещо, което тя така и не ни даде.“

Стресна я звънът на телефона. Сега, когато Гюс започваше да недочува, той бе увеличил звука, но така бе просто прекалено силно. „Този шум може да събуди и мъртвите“ — помисли си Лил и побърза да вдигне.

Докато вземаше слушалката, се улови, че се надява да не е Уинифред с продължение на речта за пенсионирането. Миг по-късно й се прищя наистина да беше Уинифред.

— Добър ден, обажда се Каролин Макензи. Госпожа Крамър ли е на телефона?

— Да. — Лил усети как устата й пресъхва.

— Моят брат, Мак, живееше във вашата сграда, когато изчезна преди десет години.

— Да.

— Госпожо Крамър, Мак ни се обади онзи ден. Не пожела да ни каже къде се намира. Сигурно разбирате какво причинява това на майка ми и на мен. Ще се опитам да го намеря. Имаме причина да смятаме, че живее някъде наблизо. Може ли да дойда да поговоря с вас?

„Не — помисли си Лил. — Не!“ Но миг по-късно се чу да изрича единствения отговор, който можеше да даде:

— Разбира се. Аз… ние… ние много харесвахме Мак. Кога искате да се видим?

— Утре сутрин?

„Прекалено скоро — каза си Лил. — Трябва ми повече време.“

— Утре сме заети.

— Тогава в сряда сутрин около единадесет?

— Да, струва ми се, че е добре.

Гюс влезе, докато тя поставяше слушалката на мястото й.

— Кой беше? — попита той.

— Каролин Макензи. Започва свое собствено разследване за изчезването на брат си. Ще дойде да говори с нас в сряда сутрин.

Лил видя как широкото лице на съпруга й се зачервява, а зад стъклата на очилата очите му се присвиват. Две широки крачки и късото му, набито тяло се закова пред нея.

— Миналия път се остави ченгетата да видят, че си нервна, Лил. Не допускай това да се повтори сега пред сестрата. Чуваш ли ме? Този път не го позволявай!

6.

В понеделник следобед смяната на Рой Барът приключи в четири часа. Денят бе протекъл сравнително бавно и в три Барът осъзна, че няма нищо, което да изисква неотложното му внимание. Нещо обаче го безпокоеше. Също като език, който се плъзга из устната кухина, за да намери източника на някаква болка, умът му започна да обхожда изтеклия ден, търсейки извора на безпокойството.

Когато стигна до срещата си с Каролин Макензи, разбра, че го е намерил. Изразът на недоволство и презрение в очите й, когато бе излязла, сега го накара да се почувства едновременно засрамен и притеснен. Тя отчаяно се тревожеше за брат си и се надяваше, че бележката, която той бе оставил в кутията за дарения в църквата, може да е крачка в посоката към намирането му. Макар да не го беше казала, бе повече от ясно, че според нея брат й е в някаква беда.

Отрязах я по най-грубия начин, помисли си Барът. Когато си тръгна, тя каза, че няма да ме безпокои повече. Точно това бе думата, която използва — „безпокоя“.