Читать «Не питай!» онлайн - страница 27

— Седни там.

Отпуснах тялото си в мекия стол, свалих си шапката и я пуснах на пода. Веднага дойде Мацо, вдигна я и я прибра. Дюран отиде някъде напред и се скри от погледа ми. Чух как вратата на самолета се затваря.

През спуснатите перденца на илюминаторите се виждаше блясъка на прожекторите навън и ръката ме засърбя да дръпна най-близкото и да погледна тълпата още веднъж, но реших, че моментът не е подходящ.

След няколко минути реактивните двигатели се съживиха и не много след това потеглихме. Дюран се върна и седна зад бюрото. Извади от куфарчето някакви книжа и започна да ги преглежда.

Аз се отпуснах, затворих очи и се замислих за изпращането, което ми бяха устроили. Какво нещо е да имаш милиарди долари! Спомних си всичките тези тягостни години, през които се бях мъчил да пробия като филмова звезда. А сега изведнъж бяха започнали да се отнасят към мен като към един от най-богатите и влиятелни мъже на света. Ей Богу, хареса ми!

През следващите двадесет минути се задоволих да остана полулегнал на креслото, отдаден на мислите си, но след това ми хрумна, че съм Джон Мерил Фергюсън и че трябва да ми се обърне малко внимание.

Дюран все още беше погълнат от документите пред себе си. Огледах се и видях, че Мацо дреме на един стол зад мен.

— Мацо! — повиках го рязко.

Двамата с Дюран ме погледнаха. Мацо се поколеба за миг, после стана и дойде до мен.

— Двоен скоч с лед и нещо за ядене.

Мацо премигна, погледна въпросително Дюран, който ме изгледа кръвнишки, поколеба се и кимна.

— Разбира се, мистър Фергюсън — отзова се Мацо и се отдалечи.

Дюран остана втренчен в мен още известно време и пак се зачете в документите.

Една от стюардесите ми донесе уискито. Кимнах й в знак на благодарност. Докато изпразних чашата, докараха количка с вечеря — отличен ордьовър, чудесно печено филе с винен сос и специално подбрани сирена.

Обслужваха ме двете стюардеси. Предположих, че Дюран е проявил достатъчно разсъдък, за да вземе момичета, които никога не са виждали истинския Фергюсън. Реакциите им бяха точно такива — като на момичета, обслужващи един от най-богатите и влиятелни хора на света. Едното от тях непрекъснато ми пускаше сладка секси усмивка. Бях сигурен, че ако мушнех ръка под късата й поличка, изобщо нямаше да изпищи.

Последваха пури и бренди.

„Боже мой! Ето така трябва да се живее!“ — помислих си аз.

— Желаете ли нещо за четене, мистър Фергюсън? — попита секси мацето.

Спомних си, че съм бил изолиран от света в продължение на цели три дни.

— Донесете ми вестник, моля.

Момичето излетя като стрела и се върна с „Калифорния Таймс“.

Облегнах се и започнах да чета.

Във вестника нямаше нищо ново — колко тежка била рецесията, оптимистичните обещания на президента и ръмженето на руснаците. Разгърнах на новините от Холивуд. На филмовия свят вестникът отделяше две страници — кой кого смята да съди, кои в кого се е влюбил, кой би могъл да получи Оскар… Все интересни за мен неща.

На втората страница имаше снимка на Чарлс, който беше направил маската ми.

Втренчих се в снимката и след това прочетох заглавието: