Читать «Не питай!» онлайн

От една седмица седях в мизерния си апартамент — сам, втренчен в празното пространство пред себе си и чаках. Вече нямах никакви пари и което беше още по-лошо — нямаше откъде да взема заем. С живота точно в този момент ме свързваше единствено телефонът. Когато той иззвъня — за първи път от цели седем отвратителни дни — едва не си счупих краката, за да вдигна слушалката.

— Обажда се секретарката на Лу Пренц.

— Здрасти, Лиз! — Неслучайно бях актьор на второстепенни роли. Заставих гласа си да изразява искрено удоволствие — не отчаян писък за помощ, а да бъде равен, без паника, абсолютно спокоен. — Хвана ме на вратата. Тъкмо излизах.

Знаех много добре, че тези бръщолевения няма да минат на Лиз Мартин, но пък щеше да ги изслуша без да каже дума. Вече достатъчно дълго беше работила за Лу Пренц, за да е наясно, че всичките му клиенти просто вият за работа.

— Мистър Пренц иска да ви види спешно, мистър Стивънс — каза ми тя. — Да му предам ли, че ще дойдете?

— Какво означава „спешно“?

— Днес следобед в три.

Беше време, когато Лу Пренц разговаряше с мен за бизнес пред порция изобилен обяд в някое лъскаво заведение, но това беше някъде в далечното минало. Сега, когато имаше желание да ме види, то беше единствено, за да ми напомни, че му дължа петстотин и три долара.

— Да не би да се притеснява за парите, Лиз? — попитах аз с отегчен глас. — Заради тях ли иска да ме види?

— Става дума за работа, мистър Стивънс.

— Ще дойда точно в три.

Затворих телефона и въздъхнах дълбоко, с облекчение. Дявол да го вземе! Как имах нужда от работа! От каквато и да е проклета работа!

Преди няколко години имах голям успех — тогава играх злодея в някои уестърни. След това на няколко пъти станах „приятелят, който никога не спечелва сърцето на момичето“ — само второстепенни роли. След това се превърнах в „онзи, когото застрелват в началото на филма“ и после в „типът, който се навърта наоколо и гледа заплашително“ — за около петдесет секунди в кадър. След това вече нямаше нищо особено — само няколко дребни епизодични роли, една по-голяма в някакъв телевизионен сериал и сега, както се казва в нашия бранш — почивах.

Бях прехвърлил четиридесетте — висок, представителен, чернокос и разведен. Гардеробът ми, внимателно поддържан, започваше да показва признаци на износване. А аз продължавах да чакам и да чакам. Бях толкова закъсал, че дори ме беше страх да изляза от къщи да не би да ме няма, ако ме потърсят по телефона. Ядях само по един хамбургер на ден, който поръчвах да ми донесат. Но не преставах да се надявам на големия пробив.