Читать «Не питай!» онлайн - страница 26

Не го погледнах, а се втренчих в тила на японеца шофьор.

След дълга пауза Дюран каза:

— Да, имате право, мистър Фергюсън. Демонстрирате добра интелигентност.

— Ако се провалим, мистър Дюран, не бих искал аз да съм виновният. Това е всичко.

— Да, съгласен съм. — Той дишаше тежко. — Тогава е по-добре да ме наричаш Джо.

Интонацията му ми подсказа, че това никак не му харесва.

— О’кей, Джо!

Докато стигнахме до летището не говорихме повече. Там Дюран ми напомни:

— Не прави нищо, не говори нищо. Остави това на Мацо.

Не можах да устоя на победата си:

— Разбрах, Джо.

Очевидно ролс-ройсът беше очакван.

Двамата униформени полицаи отвориха широкия портал и отдадоха чест. Аз се почувствах като кралска особа и вдигнах ръка в отговор на поздрава им.

— Не прави нищо! — изръмжа Дюран.

Колата мина по края на пистата. Напред се виждаха ослепителни прожектори и голяма тълпа. Зад нея имаше осветен самолет.

Дявол да го вземе, започвах да изпитвам удоволствие от всичко това. Минахме през една бариера, която веднага след нас се спусна. В подножието на стълбата към самолета стояха петнадесетина души. Напълно приличаха на това, което бяха — брутални бодигардове професионалисти.

Мацо се измъкна от колата. Дюран ме побутна, аз слязох, той слезе след мен.

— Тръгвай — изхриптя гласът му.

Тръгнах към стълбата, осветена от прожекторите. Тълпата зашумя.

„Мистър Фергюсън! Погледнете насам!“

„Мистър Фергюсън! Само две думи!“

„Мистър Фергюсън! Само за момент!“

Журналистите се надвикваха, за да привлекат вниманието ми. Засвяткаха фотосветкавици. Чувах жуженето на телевизионните камери. Това беше най-вълнуващият миг в живота ми! Точно за това си бях мечтал, когато се надявах, че един ден ще стана известна кинозвезда, а фотографите и журналистите ще се бият, за да се доберат до мен.

Заизкачвах се нагоре по стълбата, а Дюран ме следваше по петите. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Мистър Фергюсън!

Това име се повтаряше непрекъснато. Шумът на тълпата кънтеше в ушите ми.

Наистина се чувствах страхотно!

На върха на стълбата спрях, обърнах се и погледнах към морето от физиономии, телевизионни камери, бодигардове и боричкащи се фотографи. Чувствах се като президента на Съединените щати. Вдигнах ръка за поздрав в царствен жест, но Дюран буквално ме натъпка в самолета и шоуто приключи.

* * *

Често бях чел за частните самолети на големите баровци, но този наистина ме накара да зяпна, когато минах покрай двете усмихнати момичета с тъмнозелени униформи и кафяви високи шапки.

Вместо обикновените седалки за пътници тук имаше няколко малки кожени кресла, бюро за секретарка с висок черен стол, голям бар с напитки, съвещателна маса с десет места, а подът от стена до стена беше покрит с дебел тъмночервен килим.

В единия край имаше кожено кресло с поставка за краката, което изглеждаше достатъчно комфортно, за да можеш да спиш в него.

Дюран го посочи и каза: