Читать «Не питай!» онлайн - страница 25

Останах на мястото си и го погледнах право в очите.

— Искам да ти предложа нещо, Мацо — казах аз тихо. — Струва ми се, че ще е по-безопасно, ако отсега нататък ме наричаш „мистър Фергюсън“ вместо „Джери“.

Той се втренчи в мен.

— К’во те прихваща? Слушай, приятел, ти не си шефът, ясно ли е? Няма да ти викам мистър Фергюсън. Ще правиш каквото ти кажа и това е.

— Добре, викай ми Джери или „приятел“, Мацо — отговорих аз. — Само че някой може да те чуе и тогава всичко отива по дяволите. Аз трябва да мина за мистър Фергюсън. Ще правя каквото ми кажеш, но е по-добре да ме наричаш така.

Той започна да разтрива бръснатата си глава с длан, докато размисли. Почти чувах как скърца мозъкът му. Най-накрая се съгласи:

— Аха. Прав си — и се ухили. — О’кей, мистър Фергюсън, сър, да тръгваме.

Когато излизахме от стаята, все още не бях разбрал, че малкото семенце е започнало да покълва.

Последвах Мацо по широкото стълбище в ярко осветения вестибюл.

Хариет Фергюсън, прегърнала малкия пудел, стоеше на прага на голямата всекидневна.

Дюран, с дипломатическо куфарче в ръка, стоеше на изхода.

Мацо се дръпна настрана.

— Продължавайте, мистър Фергюсън.

Минах покрай него по стълбите, видях, че старицата ме гледа, и спрях на най-долното стъпало. Погледнах я право в очите.

Чух как дъхът й секва. Усмихнах й се. Усмивката ми беше вдървена заради маската, но все пак беше усмивка.

— Фантастично! — възкликна тя и погледна към Дюран.

— Да — съгласи се той. — Сега трябва да вървим. Мацо ме побутна отзад. Аз закуцуках нататък и спрях пред мисис Хариет.

— Мадам — казах й, — надявам се, че сте удовлетворена от резултата.

— Толкова приличаш на сина ми! — отговори тя и видях, че очите й се насълзяват.

— За мен това би било привилегия — пуснах четката аз, взех ръката й и я докоснах с устни — като във филм от 1935-а.

Обърнах се и тръгнах към Дюран, който ме наблюдаваше с киселата физиономия, която придобиваха режисьорите, когато се мъчех да открадна някоя сцена от главния герой на филма.

Навън в сгъстяващия се здрач чакаше ролс-ройсът. Японецът държеше вратата отворена.

Дюран се качи, аз се качих след него. Мацо седна отпред до шофьора.

Потеглихме и Дюран каза:

— Стивънс, когато стигнем на летището, там ще има журналисти. Те няма да могат да се доближат до теб, но все едно ще бъдат там. Ще летим със самолет на корпорацията. Ще правиш точно каквото ти каже Мацо и няма да има проблеми. Не бързай. Помни, че си Джон Мерил Фергюсън. Ще бъдеш добре охраняван. Когато се изкачиш по стълбата на самолета, можеш да се обърнеш и да махнеш с ръка. Разбираш ли?

— Да, мистър Дюран — отговорих аз.

— След като влезеш в самолета — продължи той, — ще кимнеш на стюардесата и ще седнеш. Никой няма да те безпокои, докато не пристигнем. За пристигането ще те инструктирам допълнително.

Семенцето продължаваше да покълва.

— Има една подробност и тя може да се окаже съществена — казах аз. — Това е само предложение, мистър Дюран. Струва ми се, че ще е по-добре, ако престанете да ме наричате Стивънс. Не зная как се обръщате към мистър Фергюсън, но мисля, че ще е по-разумно ако се обръщате към мен по същия начин. Една грешка на езика пред хората би могла да провали цялата операция и не искам за това да бъда обвинен аз.