Читать «Не питай!» онлайн - страница 20

Трябваше да успея на всяка цена!

Раздвижих пръстите си, влязох в банята и пуснах топлата вода, докато не стана съвсем гореща. Натопих ръката си. След това изпразних мивката и я напълних с ледена вода. След малко китката ми се отпусна. Върнах се на масата и започнах да се опитвам отново.

Един час след това, все още се мъчех, когато влязоха Мацо и Дюран.

Дюран видя купчината смачкан паус на пода и дойде до масата. Взе последния ми опит и го проучи внимателно.

Аз го гледах с примряло сърце.

Най-накрая той проговори:

— Не е лошо. Както виждам, Стивънс, ти си решил да се справиш с работата си. Като начало това е много добре.

Аз се отпуснах на стола си с облекчение.

— Достатъчно за днес. Утре ще продължиш. — Той ме огледа със стоманените си безмилостни очи. — Имаш три дни, за да усъвършенстваш подписа. — И се обърна към Мацо: — Разчисти този боклук и виж от какво има нужда Стивънс.

След това си тръгна.

Мацо намери едно кошче и започна да събира смачкания паус. Аз му помогнах. Когато свършихме, той ми се усмихна.

— Приятелче, имам чувството, че ще оцелееш. Всеки, който може да се хареса на този кучи син, е умен.

Аз не казах нищо, но мислено отбелязах факта, че Мацо не се церемони с Дюран.

— Е, приятел, какво ще кажеш за малко разтоварване в салона, а? Човек като теб не може да си седи на задника по цял ден: Хайде да отидем да изпуснем парата.

Бях доволен, че мога да изляза от затвора си, да мина по дългия коридор и да вляза в асансьора. Спуснахме се надолу и когато пристигнахме, вратата се отвори и Мацо ме въведе в голям, напълно обзаведен салон за тренировки.

— Гледал съм те по телевизията, приятел. Голям бияч си — каза той и ми се усмихна като плъх. — Хайде да сложим за малко ръкавиците, а?

Аз наистина се смятах за добър. Когато играех лошите типове в уестърните, се гордеех с факта, че не използвам дубльор. Само че като погледнах този човек планина, усетих колебание.

— Трябва да пазя ръцете си, Мацо — отговорих аз. — Имам още да пиша.

Отново познатата усмивка.

— Така е, наистина. Но нищо няма да ти стане. Нали ще сме с ръкавици. Лек спаринг, само толкова.

Той отиде до едно шкафче и извади два чифта боксьорски ръкавици. Видях, че няма какво да правя и махнах сакото и ризата си. Той също. Само видът на тази огромна маса мускули беше, достатъчен, за да ме разтревожи. Сложих си ръкавиците, изчаках го и той да сложи неговите и застанахме един срещу друг.

Заподскачах около него и забелязах, че е бавен в краката — с неговото тегло това и трябваше да се очаква. Той посегна с лявата ръка, аз се отдръпнах и го ударих здраво по носа. Мацо отскочи и в малките му очички видях изненада. Изстреля още една левачка. Посрещнах я с дясната ръкавица, но ударът му беше толкова силен, че отлетях назад. Знаех, че ако един от тези юмруци ме улучи, направо ще се просна възнак. Блъскаше като парен чук.

Заподскачахме учтиво един около друг. Удрях го по главата, когато се приближеше прекалено, а той пръхтеше. Продължихме така известно време и тогава забелязах как на устата му заигра зла усмивка. Инстинктивно почувствах, че се готви да ме смаже. Не му оставих време да се нагласи. Скочих към него и с левачката го ударих по лицето. Той загуби равновесие, а аз пуснах в действие дясната си ръка, заедно с цялата си тежест. Юмрукът ми го улучи по челюстта и той се свлече на тепиха сякаш костите на краката му изведнъж се бяха превърнали в желе. Раменете му тупнаха тежко и очите му се обърнаха назад — временно напусна този свят.