Читать «Не питай!» онлайн - страница 17

— Благодаря — отговорих аз, без да вярвам и на дума от това излияние.

— Чарлс! — Строгата нотка в гласа на Хариет го накара да замръзне. — Губиш времето ми!

— Да, да разбира се. — Той й се усмихна сгърчено. — Не бива да губим никакво време!

Видях по челото му да избиват капчици пот.

— Тогава се залавяй за работа. — Тя отиде до вратата. Позвъни ми, когато свършиш.

Двамата с Чарлс я проследихме с поглед докато излезе и след като вратата се плъзна на мястото си, аз го попитах:

— Какво искаш да направя?

— Седнете, моля, мистър Стивънс.

Чарлс отиде до кутията, отвори я и се оказа, че вътре има пълен гримьорски комплект. От него той извади един шублер, тефтерче и молив за писане.

— Трябва да измеря лицето ви, мистър Стивънс. Извинете ме за неудобството, което ще ви причиня.

Задържах главата си неподвижно, докато той вземе мерките, които записваше в тефтера.

Докато мереше разстоянието между очите ми, долови, че шепне нещо. Заедно с останалия порой от думи, чух нещо такова:

— Прекрасни очи, толкова изразителни! Отвлякоха ме! Кои са тези хора! Мистър Стивънс! Чертите ви са толкова правилни! Тази ужасна жена ме плаши! Държи ме тук повече от два месеца! А сега, позволете ми да измеря ушите ви. Обърнете глава леко вдясно… Коя е тя? Моля ви, кажете ми! Много добре. А сега, позволете, лявото ухо.

Дадох си сметка, че това застаряващо педи е в същото положение в каквото бях и аз. Бяха го отвлекли, за да ме превърне в сина на Хариет.

— Не знам — прошепнах му аз в отговор. — Трябва да се направя на сина й. И мен ме отвлякоха.

След това погледнах покрай него, докато измерваше лявото ми ухо, и видях, че Мацо е влязъл без да го чуя. Само видът му, така, както се беше втренчил в мен, беше достатъчен, за да ме вцепени от страх.

Чарлс видя как се променя изражението на лицето ми и погледна назад през рамо. Усетих как дебелото му туловище започва да трепери.

— А, Мацо! — възкликна той с тънък, писклив глас. — Вече свърших. Всичко ще стане отлично!

Мацо влезе по-навътре в стаята. Върху ръката му бяха метнати някакви дрехи. Той хвърли на Чарлс познатия ми поглед на гладен тигър, след което ми се усмихна като плъх.

— Облечи ги, приятел — подкани ме той и хвърли костюма на стола.

— Разбира се — каза Чарлс. — Дрехите.

Не преставах да се потя. Съблякох се и облякох дрехите, които донесе Мацо.

Ама пък какъв костюм! Тъмносив плат, който изглежда струваше цяло състояние. Стана ми, сякаш беше шит за мен.

Чарлс с уплашен поглед се засуети наоколо, потупа костюма и се отдръпна назад.

— Дрехите няма да са никакъв проблем — каза той. Мацо ми се усмихна.

— Имаш късмет. На онзи левак не му станаха.

Аз съблякох костюма и отново си сложих моите дрехи, докато те ме наблюдаваха.

Мислите ми се замятаха като обезумели в някаква болезнена паника. „Боже! В какво се забърках!“ — питах се аз. Погледнах треперещия, обилно изпотен Чарлс, който се усмихваше на Мацо с поглед на куче, очакващо да го набият.