Читать «Не питай!» онлайн - страница 16

— Започваме работа още днес следобед, приятел. Ти само се дръж на ниво, нали?

Аз кимнах.

— Ще дойде един смотаняк, за да поработи над теб. Ти само ще стоиш кротко и ще го оставиш да прави каквото иска, чаткаш ли?

Кимнах отново.

Той се усмихна.

— Знаеш ли, приятел, имам чувството, че с теб ще се сработим хубаво. Гледах онзи филм, в който играеше. „Шерифът от ранчо Хикс“. Стори ми се помия.

— И на мен — казах аз пресипнало. Усмивката му стана още по-широка.

— Виждаш ли, че съм прав? Ще се сработим много хубаво.

— Мисис Хариет каза, че го е харесала.

— Ще й хареса… жени! Харесва им всичко, което мърда. — Мацо стана. — К’во искаш да ядеш на обяд, приятел? К’вото кажеш, имаш го.

Стомахът ми още ме болеше. Мисълта за храна ме накара да потреперя.

— Закусих много добре. Благодаря, не искам нищо. Мацо се засмя леко. Звучеше сякаш някой е настъпил ковашки мях.

— Ей, успокой се, приятел. Няма от к’во да се стряскаш. Ще накарам да ти направят нещо леко, а?

Той придвижи едрото си тяло до вратата, обърна се, усмихна се като плъх и излезе. Дали Лари наистина беше убит? Седях и се потях.

„Нещо не е било наред със спирачките…“

Не, не можех да повярвам. Прогоних тази страховита мисъл от главата си. И продължих да седя неподвижно. Дори не станах, за да хвърля едно око на романчетата. Мисълта, че съм се ангажирал, че трябваше да правя всичко, което тези хора ми кажат, защото съм приел парите им, ме плашеше.

„Претърпя злополука. Нещо не е било в ред със спирачките на колата му. Мъртъв е.“

Спомних си усмивката на Мацо. Като на плъх.

„Човече Божи! — помислих си аз. — В каква каша се забърка!“ Нима наистина беше възможно да ми видят сметката, ако не правя каквото ми кажат? Продължих да стоя неподвижно и да се отдавам на страха си. Мацо докара количката в 13,00.

— Хапни нещо, приятел. Следобедът няма да ти е никак лек. — Той се вгледа в мен. — Добре ли си?

— Добре съм, но не искам нищо.

— Хапни нещо, чаткаш ли? — в тихия му глас изведнъж се появи ръмжене. — Чака те работа.

И си излезе.

Така че започнах да ям супата от омари, защото се страхувах. Беше толкова хубава, че я изядох всичката, след което седнах на креслото и започнах да се боря с желанието да повърна.

След това започна действието. Дойде Мацо, видя празната купичка, усмихна се и изкара количката навън. След това дойде Хариет, този път без пудела, заедно с някакъв нисък, дебел мъж, облечен с бяла престилка с къси ръкави, който носеше нещо подобно на скъпа тоалетна чантичка.

Този човек беше гледка, която си заслужаваше да се види. Косата му, дълга и гъста, беше боядисана в кайсиев цвят. Клепачите му бяха оцветени в светлосиньо, а устните — в чисто розово. Той спря, след като вратата се затвори и ми се усмихна полуковарно, полубезцеремонно.

— Джери, скъпи — каза Хариет. — Това е Чарлс. Той знае какво трябва да направи. Много те моля, остави го да работи. Искам да съм напълно сигурна, че ще заприличаш на сина ми. — Тя се обърна към ниския дебелак и добави: — Запознай се с Джери Стивънс.

— Какво мило момче! — изригна Чарлс и подскочи напред. — Не мога да ви кажа колко се вълнувам, че ви виждам! Гледах толкова много от прекрасните ви филми! Какъв талант! „Шерифът от ранчо Хикс“! О, бях очарован! — Той сграбчи ръката ми и я раздруса. — Удоволствието ми е безкрайно, безкрайно!