Читать «Не питай!» онлайн - страница 15

— Да сменим темата, Джери. Познаваш ли Лари Едуардс?

— Да, разбира се! — отговорих аз изненадан от въпроса й. — Какво общо има той?

Естествено, че познавах Лари Едуардс. Беше като мен — безработен второстепенен актьор. Често се срещахме в офиса на Лу Пренц, и двамата закъсали за работа. Помежду си нямахме много допирни точки, тъй като често възникваше въпросът кой ще получи ролята, за която се надявахме и двамата, но все пак от време на време пиехме по някоя бира заедно и се оплаквахме един на друг от тежките времена.

— Просто се питах дали го познаваш. Той доста приличаше на теб външно, висок, чернокос… — каза Хариет и се усмихна. — Разбира се, далеч нямаше твоя характер. Разглеждахме кандидатурата му за работата, която прие да свършиш ти. Всъщност, доведохме го тук и обсъдихме възможностите с него, но той реши да не приеме предложението ни. Създаде множество проблеми. Толкова се радвам, че не смяташ да създаваш проблеми, Джери… Толкова се радвам…

Аз се вгледах в нея и ме полазиха студени тръпки.

— Говорите за него в минало време — отбелязах.

— Да… Колко тъжно. — Тя се изправи. — Ще помоля Мацо да ти донесе нещо за четене. Моля те кажи му какво би искал за обяд. — Тя тръгна към вратата.

— Какво се е случило с Лари? — попитах аз и усетих, че ръцете ми треперят.

— О, нима не знаеш? Претърпя злополука. Нещо не е било в ред със спирачките на колата му, доколкото разбрах. — Тъмносините й очи се заковаха в мен. — Мъртъв е.

Плъзгащата се врата се отвори и тя излезе.

* * *

Един час по-късно вратата отново се отвори и влезе Мацо с един наръч евтини романчета. Остави ги на масата.

— Искаш ли нещо за четене?

Чувах гласа му за първи път и звукът ме стресна. Беше тих и хриптящ, а бях очаквал мечешки рев.

— Благодаря — отговорих.

Той отиде до стола, на който седеше Хариет и се настани. Ухили ми се и ми показа два реда малки бели зъби, на които би завидял и плъх.

— Ще живеем заедно, приятел, така че по-добре да се опознаем, какво ще кажеш?

— Защо не?

Той кимна с бръснатата си глава.

— Няма нищо страшно, приятел. Само прави това, което ти казвам. Много лесно е да изкараш тези пари, само не започвай да задаваш въпроси. Като ти кажа да си изсекнеш носа, ще го изсекнеш. Чаткаш ли? Като ти кажа да погледнеш наляво, гледаш наляво. Чаткаш ли? Казвам ти да гледаш надясно, гледаш надясно. Чаткаш ли. Казвам ти да бягаш бързо, бягаш бързо. Чаткаш ли?

— Аха. Разбрах какво искаш да ми кажеш. Той сбърчи чело.

— Наистина ли чаткаш к’вото ти казах?

— Наистина.

— О’кей. Онзи другият глупак не го чатна. — Усмивката на Мацо изчезна и той отново заприлича на тигър, оглеждащ закуската си. — Много лошо за него.

Устата ми пресъхна.

— Чух, че претърпял злополука.

— Аха. Леваците като него често имат злополуки. — Усмихна ми се пак. — Ти си готин, приятел. Ти няма да имаш злополука.

Не казах нищо. Намекът беше повече от ясен — Лари Едуардс не беше пожелал да им върви по свирката и затова го бяха ликвидирали. Не можех да приема такова нещо, но намека си беше намек.