Читать «Братството на розата» онлайн - страница 8

— Изглеждаш добре — каза Сол.

— Лъжа, но ще я приема. Но и ти изглеждаш добре.

— Тренировки.

— А раните ти?

— Няма усложнения.

— А стомахът — Елиът поклати глава. — Исках да те посетя, когато чух какво се е случило.

— Но не успя. Разбирам.

— Добре ли се погрижиха за теб?

— Знаеш, че да. Ти направи най-доброто.

— Най-добрите заслужават най-доброто.

Сол се сконфузи. Беше най-добрият преди година. А сега?

— Лъжа — каза той. — Не го заслужавам.

— Все пак си жив.

— Късмет.

— Способности. Някой друг не би могъл да се измъкне.

— Не би трябвало да ми се налага да бягам — отвърна Сол.

— Бях планирал операцията. Мислех, че съм преценил всяка възможност. Сгреших. Една чистачка, за бога. Тя трябваше да е на друг етаж. Никога не проверяваше тази стая толкова рано.

Елиът разтвори ръце.

— Това казвам и аз. Рядък шанс. Не може да се контролира.

— Знаеш добре — отговори Сол. — Ти казваше, че думата случайност е измислена от слабите хора, за да оправдават грешките си. Учеше ни да се стремим към съвършенство.

— Да. Но — намръщи се Елиът — съвършенство никога не може да се достигне.

— Почти го бях достигнал. Преди година. Не разбирам какво се случи. — Но все пак подозираше нещо. Той беше висок сто и осемдесет сантиметра и тежеше осемдесет килограма, само мускули. Но беше и тридесет и седем годишен. „Остарявам“ — мислеше си той. — Трябва да се откажа. Не говоря само за тази операция. Преди това и други две свършиха зле.

— Отново рядък шанс — каза Елиът. — Четох докладите. Няма за какво да те обвиняваме.

— Ти ме толерираш.

— Заради приятелството ни ли? — поклати глава Елиът. — Не е вярно. Никога не съм си позволявал то да ме разколебае. Но понякога в провалите има и нещо добро. Може да ни накара да сме по-усърдни.

Той извади две листчета от вътрешния джоб на сакото си.

Сол прочете чисто написания на ръка текст на първото. Телефонен номер. Запомни го. Елиът му показа втория лист. Инструкции, шест имена, дата и адрес. Сол кимна.

Елиът прибра листите. Взе палтото, шапката си и напусна храма, за да прекоси предверието на път към мъжката тоалетна. Тридесет секунди по-късно Сол чу шума на водата. Той реши, че Елиът е изгорил листите и прикрил пепелта. Дори да подслушваха храма, от разговора им не можеше да се разбере съдържанието на бележките.

Елиът се върна и облече палтото си.

— Ще изляза отзад.

— Не, почакай. Толкова бързо ли? Надявах се да поговорим.

— Добре, но когато си свършиш работата.

— Как са цветята ти?

— Не просто цветя. Рози! — Елиът размаха пръст срещу него сякаш го заплашваше. — След всичките тези години ти все още се заяждаш и ги наричаш цветя.

Сол се ухили.

— Точно така — каза Елиът. — Развъдих интересен вид рози. Сини. Никога не е имало рози с такъв цвят. Когато дойдеш, ще ти ги покажа.

— Чакам с нетърпение.

Те топло се прегърнаха.

— Ако за теб има значение, работата, която ще вършиш е предназначена да защитава всичко това — каза Елиът и посочи към храма. — И още нещо — бръкна в джоба на палтото си и извади шоколадова пръчка.

Душата на Сол се сви, когато я взе. „Бейби Рут“. Детско умиление.