Читать «Решаваща улика» онлайн - страница 6

Застанахме в осветеното от слънцето фоайе и си сложихме по чифт ръкавици. Къщата миришеше на прах и застояло като всеки дом, който е бил затворен за известно време. Макар отделът за идентификация на ричмъндската полиция подробно да беше работил по мястото, нищо не изглеждаше разместено. Марино ме увери, че къщата е имала абсолютно същия вид преди две нощи, когато тялото на Берил е било намерено. Той затвори вратата и запали лампата.

— Както виждаш — отекна гласът му, — тя трябва да е пуснала вътре оня тип. Няма следа от взлом, а къщата има тройна аларма.

Марино насочи вниманието ми към таблото с копчета до вратата и добави:

— Деактивирана в момента. Но когато пристигнахме тук, виеше на убийство. Затова и толкова бързо я открихме.

Той продължи и ми напомни, че всъщност е получен сигнал за включена аларма. Малко след единадесет вечерта един от съседите на Берил позвънил на 911, тъй като алармата виела почти от половин час. Патрулна кола се отзовала на обаждането и полицаят намерил предната врата открехната. Минута по-късно викал по радиостанцията подкрепления.

Всекидневната беше опустошена. Стъклената масичка за кафе лежеше преобърната. Списания, кристален пепелник, няколко стилни купи и ваза се търкаляха по ориенталския килим. Светлосиньо кожено кресло беше се прекатурило близо до една от възглавниците на подхождащото към него канапе. На бялата стена, вляво от вратата към коридора, имаше тъмни петна засъхнала кръв.

— Алармата има ли устройство за време? — запитах.

— О, да. Отваряш вратата и алармата бръмчи около петнадесет секунди, достатъчно дълго, за да набереш кода си, преди да започне да пищи.

— В такъв случай тя трябва да е отворила вратата, деактивирала алармата, пуснала човека вътре и после я е нагласила, докато той още е бил там. Иначе алармата нямаше да заработи по-късно, когато той си е тръгвал. Интересно.

— Да — отговори Марино. — Ужасно интересно.

Намирахме се във всекидневната и стояхме до преобърнатата маса за кафе. По цялата й повърхност имаше прах за отпечатъци. Списанията по пода бяха с новини и литературни публикации, всичките отпреди няколко месеца.

— Намерихте ли нови вестници или списания? — запитах. — Ако си е купила вестник оттук, това може да се окаже важно. Трябва да проверим всички места, където може да е ходила след слизането си от самолета.

Видях мускулите на челюстта му да се свиват. Марино мразеше да го уча как да си върши работата. Той каза:

— Имаше няколко неща горе в спалнята, където се намираха куфарът и чантите й. „Маями Хералд“ и нещо, озаглавено „Кийнотър“ — с имоти по островите. Може да е смятала да се премести там. И двата вестника са излезли в понеделник. Сигурно ги е купила от летището на път за Ричмънд.

— Интересно какво ще ни каже агентът й по недвижими имоти…

— Нищо няма за казване — прекъсна ме Марино. — Няма идея къде е ходила Берил. Показвал е къщата й само два пъти, докато я е нямало. На някаква млада двойка. Решили, че цената е прекалено висока. Берил искала триста хиляди за нея. — Той се огледа наоколо с непроницаемо лице. — Предполагам, че сега някой ще сключи добра сделка.