Читать «Решаваща улика» онлайн - страница 5

— Да. Това също ме озадачава. Предполагаме, че смахнатият я е тормозил от месеци. Какво е направил? Какво е казал? Не знаем, защото не е записала обажданията му. Дамата си прави фотокопия от лични писма, но не отбелязва никъде, че се обаждал някой и е заплашвал да я очисти. Кажи ми какъв е смисълът.

— Не всеки мисли като нас.

— Да, някои хора не мислят, защото са забъркани в нещо, за което не искат никой да знае — възпротиви се той.

Марино влезе в частния път и паркира пред вратата на гаража. Тревата беше прекалено висока и обсипана с глухарчета, полюляващи се от вятъра. Близо до пощенската кутия стоеше табела с „Продава се“. На сивата предна врата имаше жълта полицейска лепенка.

— Возилото й е в гаража — каза Марино, когато излязохме. — Хубава черна „Хонда Акорд“. Някои подробности за нея може да ти се сторят интересни.

Застанахме на пътя и се огледахме наоколо. Косите слънчеви лъчи топлеха врата и гърба ми. Въздухът беше хладен, единствено бръмченето на насекомите нарушаваше тишината. Поех си дълбоко въздух. Изведнъж се почувствах ужасно изморена.

Къщата беше в интернационален стил, модерна и семпла, с издължена фасада с големи прозорци, поддържани от колони. Напомняше на кораб с открита долна палуба. Построена от камък и изпъстрено със сиво дърво, тя имаше вид на къща, каквато би си построило младо богато семейство — големи стаи, високи тавани, много скъпо и изхабено пространство. Улица „Уиндъм“ свършваше пред имота, което обясняваше защо никой не бе видял или чул нещо, преди да стане прекалено късно. Къщата беше заобиколена от дъбове и борове от двете страни и спускаше завеса от растителност между Берил и най-близките й съседи. В задната част дворът слизаше стръмно към дере, обрасло с храсти, което преминаваше в гъста, девствена гора, простираща се, докъдето стига погледът.

— По дяволите. Басирам се, че тук има сърни — каза Марино, докато се връщахме. — Чудно, нали? Поглеждаш през прозореца и си мислиш, че светът ти принадлежи. Сигурно гледката е страхотна, когато вали сняг. И аз бих искал да имам подобна колибка. Палиш си един хубав огън през зимата, сипваш си малко бърбън и гледаш към гората. Трябва да е хубаво да си богат.

— Особено ако си жив, за да се радваш на богатството.

— Истина е — съгласи се той.

Есенните листа шумоляха под обувките ни, докато заобикаляхме към западното крило. Предната врата беше на едно ниво с терасата и аз забелязах шпионката. Тя ме наблюдаваше като малко празно око. Марино хвърли фаса си в тревата, после бръкна в джоба на синия си панталон. Беше свалил сакото си, големият му корем висеше над колана, бялата риза с къси ръкави беше разкопчана на врата и набръчкана около презраменния кобур.

Той извади ключ, закачен на жълт етикет за доказателства. Наблюдавах как отключва бравата и за пореден път се изненадах от размера на ръцете му. Загорели и груби, те ми напомняха за бейзболни ръкавици. Никога не би могъл да стане музикант или зъболекар. В началото на петдесетте си години, с оредяваща сива коса и лице, набръчкано като дрехите му, той все още имаше достатъчно внушителен вид, за да стресне някои хора. Едри ченгета като него рядко участват в схватки. Уличните боклуци поглеждат към него и забравят смелостта си.