Читать «Решаваща улика» онлайн - страница 4

Понякога Марино ми напомняше за майка ми.

— … доста по-късно забелязах, че проклетата запалка е изчезнала.

Той спря и бръкна в джоба си, докато аз ровех из чантата си за кибрит.

— Ей, шефе, мислех, че ще отказваш цигарите — саркастично добави Марино и пусна в скута ми запалка „Бик“.

— Ще ги откажа — измърморих аз. — Утре.

В нощта, когато е била убита Берил Мадисън, аз не бях вкъщи. Търпях една досадна опера, последвана от питиета в модна кръчма с пенсиониран съдия, който с течение на вечерта ставаше все по-малко „достопочтен“. Не носех пейджъра си. Полицията не можа да ме открие и повикали Филдинг — заместника ми — на мястото. Сега за първи път щях да вляза в дома на закланата писателка.

„Уиндзър Фармс“ не е от кварталите, където очакваш да се случи нещо толкова зловещо. Къщите са големи и отдалечени от улицата с безупречно подредени градини. Повечето имат аларми и климатични инсталации, елиминиращи нуждата от отворени прозорци. Парите не могат да купят вечност, но поне осигуряват безопасност до определена степен. Никога не бях имала случай с убийство в този квартал.

— Очевидно е имала пари — отбелязах, докато Марино спираше пред знака за предимство.

Белокоса жена, разхождаща снежнобяла малтийска болонка, хвърли поглед към нас, когато кучето спря, за да подуши тревата и да свърши неизбежното.

— Каква безсмислена пухкава топка! — каза той и погледна презрително към жената и кучето. — Мразя такива псета. Лаят като смахнати и пикаят из цялата къща. Ако ще имаш куче, трябва да е нещо с големи зъби.

— Някои хора просто искат компания — отговорих аз.

— Да.

Марино спря, после се върна към предишната ми забележка.

— Берил Мадисън е вложила повечето си пари в къщата. Каквито спестявания е имала, издухала ги е там, в педерасткия град. Още сортираме документите й.

— Някой ровил ли е в тях?

— Не изглежда така — отговори той. — Открихме, че добре се е справяла като писателка. Имала е акъл за пари. Явно е използвала няколко псевдонима. Ейдър Уайлдс, Емили Стратън, Едит Монтегю.

Никое от имената не звучеше познато, освен Стратън. Казах:

— Бащиното й име е Стратън.

— Може би това изяснява прякора й — Строу.

— Това и русата й коса — забелязах.

Косата на Берил беше руса, със златисти слънчеви отблясъци. Беше дребна, с фини правилни черти. Може да е била впечатляваща като жива. Трудно е да се каже. Единствената снимка на живата Берил, която бях виждала, беше от шофьорската й книжка.

— Когато говорих с доведената й сестра — обясняваше Марино, — открих, че Берил е била наричана Строу от близките си хора. На когото и да е писала там, на острова, той е знаел за прякора й. С такова впечатление съм. — Марино нагласи огледалото си. — Не мога да разбера защо е ксерокопирала тези писма. Тук засякох. Искам да кажа, колко от хората, които познаваш, правят копия от личните си писма?

— Ти самият каза, че тя упорито е водила документация — напомних му.