Читать «За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството» онлайн - страница 104

Аз се втурвам разярен от тая наглост, затварям крана, хващам за ръка хлапето и го вкарвам насила в къщата. Тъй наречената Лала ни гледа с възторг и ни настанява в хол, така обилно окичен с висяща, пълзяща, виеща се и, както ми се струва, дори клокочеща зеленина, че аз неволно замижавам и признавам пред себе си: това не е за вярване. А Лала казва:

– Лале, донеси води.

– Всички в тая къща ли се казват Лали? — успявам да попитам аз.

– Защо? — учудва се тя. — Аз съм Лала, той — Лало.

– А баща му?

– Той е в океана.

– Моряк?

– Не. Прави чинии.

Изправям се, готов да изчезна. Тя снизходително ме докосва и ме облива с блаженство. Аз се отпускам в креслото зашеметен. И като в просъница чувам гласа й:

– Успокойте се. Не сме луди. Всичко ще ви обясня. Ние затова сме ви поканили.

– Как тъй… поканили? — се мъча да се освестя аз. — Дойдох да ви глобя…

– А това работа ли ви е?

И аз внезапно се сещам, че не ми е работа. Работата ми е да напоявам тая земя. Затова съм учил толкова време. А ме карат да замествам някаква болна инспекторка и да събирам глоби само защото съм най-млад в службата, току-що дошъл от института.

– И хобито ви не е за вас — продължава Лала.

Докато се питам откъде знае тя какво е моето хоби, Лало носи десетина чаши, пълни с вода.

– Опитайте. Чудесни образци. Вода от Тасмания, от Лигурия, от Есекс, от Тангри-нор, от Инд, горещо ви препоръчвам тази — от водопада Фуего… — и се обръща към жената: — А за ослепителната Лала — вода от ледниците на Анапурна.

– Но вие не сте ли майка и син? — започвам да пелтеча аз.

– Сме, сме — кимат ми съчувствено — но когато поискате, можем да бъдем дядо и внучка, брат и сестра, зет и шурей, Лала и Лало…

Ха! Шегобийци.

– А бащата на семейството как гледа на тези ваши представления?

– Не гледа. Зает е. Прави чинии, както ви обясни Лала — отвръща хлапето.

– В океана?

– А къде другаде?

– И защо точно там?

– Зелените човечета се произвеждат най-лесно от водорасли — обяснява момчето. — Не си набръчквайте челото с озадачен вид. Пределно ви е ясно за какви човечета говоря. Да, да, за поставените в летящите чинии, които са вашето неприлично хоби.

– Защо неприлично? — изръмжавам аз.

– Защото… ние не събираме изображения на ваши произведения, нали? — учтиво вметва жената.

– Но какво значи това? Нищо не разбирам.

– Трябва да му обясним, Лале — благосклонно кимва жената и малкият захваща да ми говори с тон на търпелив учител:

– Вие от години събирате снимки и съобщения за тъй наречените НЛО. Такова е вашето хоби. Имате картотека. Имате много материали. Тези данни ги имат и разни държавни институти, но за разлика от вас, те не ги показват за щяло и нещяло на всеки, който се интересува. Не ме прекъсвайте, за да ме питате какво лошо има в това. Има лошо. Разпространявате изкривена информация. Онези, от държавните институти, мислят, преди да говорят, и не всичко казват, защото не са уверени, че това, което виждат, е истина. А вие изтъквате очевидното и повреждате човешките умове. Не ме прекъсвайте, за да ми съобщите, че очевидното е вярно. Не е вярно. Вашите очи не виждат както трябва и каквото трябва, поне що се отнася до този проблем. Очевидното ви кара да правите погрешни изводи. Въобразявате си, че сте наблюдавани от чужда цивилизация, която се носи по въздуха в летящи чинии и ту се показва във вид на малки зелени човечета, ту — като великани в светещи облекла. Въобще — неразбория. И затова, хайде да се разберем поне с вас: човечетата и великаните от летящите чинии са наши произведения. Нещо подобно на това, което вие наричате роботи. Сътворяваме ги в океана от водорасли, планктон и… каквото ни е нужно. Металните черупки, в които ги затваряме, синтезираме от морската вода. И всичката работа я вършим без помощта на чужда цивилизация. Но помислете си, защо ще им е на онези, далечните, да кръжат над главите ви, затворени като консервени кутии? И как ще преодолеят космическите разстояния с толкова примитивни средства? Разберете, вие отдавна не сте им интересни.