Читать «За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството» онлайн - страница 106

– И защо съм ви?

– Заради завод „Оникс“ — с тъга в очите отвръща Лала. — Аз ви изтъкнах, че не ви е работа да глобявате горките перачи на килими. Вие си казахте: „Да, работата ми е да напоявам тая земя“. Но щом засега не можете да сторите това, свършете нещо полезно — и тя млъква в очакване да дам съгласието си.

– Какво?

– Спрете завод „Оникс“.

– Как?!

– Вие имате пълномощия. Никой от колегите ви не ги е използвал, защото се е страхувал от отговорност. А по-страшна е безотговорността. Заводът трови не само реката, но и подпочвените води, за разхищенията да не говорим

– Но…

– Вие сте в състояние да го обезвредите. Вярвайте, поколенията ще ви бъдат благодарни.

– Но…

– Нали все някой трябва да го направи?

– Но…

– И вие ли се боите?

Сякаш някакъв безстрашен демон се вселява в мен. И заявявам:

– Добре.

– Кога? — упорства Лала.

– Сега — надигам се аз.

– Трябва да ви предупредя, че вече не може да се откажете. Думите ви са записани върху водата — и хлапето разклаща някаква стъкленица с надпис „Аралско море“.

– Няма да се откажа. Отдавна е трябвало да стане, всички го знаят и всеки казва: „Ама, как ще спрем цял завод?“.

– И никой не казва: „Как ще изтровим водите на цяла равнина?“. А кое е по ценно — заводът или равнината? — продължава да ме убеждава Лала. — И от кое хората, тоест държавата, ще има повече полза?

А хлапето изгубва необичайния си назидателен тон и с подкупваща усмивка изрича:

– Ние ненапразно твърдим, че сме държавни — мислим държавнически, грижим се за държавите и точно сега — за точно тази държава.

А аз стоя в глуповато недоумение, чувствам се като жабок, попаднал във волиера. По едно време се сещам:

– Не е ли време да вървя?

– Време е, време е! — радостно отговарят Лала и Лало.

И тръгват да ме изпратят.

На двора водата отново тече върху кръглия килим. Но килим ли е това? Той пред очите ми се раздвижва, надува се и се превръща в нещо, което съм виждал само по фотографиите в моята картотека. Поглеждам с ужас минувачите. Те нищо не забелязват. По корпуса се появяват отвори. Лала и Лало явно се канят да се приютят в този неидентифициран и засега нелетящ обект. Триъгълен люк се разтваря, двамата хлътват в него и на отчаяния ми шепот: „Къде отивате?“ — също шепнешком отвръщат:

– Отиваме да се правим на вуйчо и племенница, на свекър и снаха, на зълва и етърва, на Нина и Нино… О, момент, дайте си пълномощията.

И Лала залепя палец върху инспекторската ми карта. Докато гледам с почуда зеления отпечатък, който по-скоро прилича на смачкано листо от коледниче, ме лъхва раздвижен въздух и преобразеният килим изчезва от погледа ми за секунди. А минувачите си вървят спокойно — ни чули, ни видели. Сядам под сянката на отрупаната с плод праскова, опитвам да запаля цигара, но ръцете не ме слушат. Нещо ме удря по рамото. Подскачам. Успокой се, човече. От клоните се е отронила праскова. Захапвам я и не след дълго улавям, че неволно съм почнал да си тананикам: „Върху вода написа своите думи и те са трайни, неизменчиви като водата…“. Има нещо невярно в този текст. Водата може да е изменчива, но е трайна като самия свят. И е същата, която е паднала от нагорещените пари около планетата, за да образува първичния океан.