Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 201

В писмото на Йоритомо до Мин-Орота не се обясняваше причината за тази промяна — шогунът не беше длъжен да обосновава решенията си, — но той потвърди поддръжката си на проекта, за който беше получил блестящи доклади. Писмото — написано с най-топлите думи, които разрешаваше официалният дворцов език — завършваше с горещо изразената надежда, че церемониите ще бъдат увенчани с успех и всички, допринесли за проекта, ще бъдат справедливо възнаградени. Кио Мин-Орота дълго размишлява върху последната фраза. Накрая реши, че го тревожат не думите на шогуна, а собствените му предателски намерения.

През оставащите дни — по-малко от една седмица — Стив трябваше да преодолее няколко препятствия. Трябваше да види Клиъруотър, да реши проблема с документите за пътуване и пътническите печати и да вземе последните няколко изненадващи пратки, който бяха доставени от АМЕКСИКО през последните четири седмици.

Те бяха пуснати в един басейн зад Херън Пул през нощите, когато луната беше закрита от облаци. За да извършат точно доставката и да не бъдат засечени, боядисаните изцяло в черно самолети се бяха приближили с изключени двигатели, плъзгайки се с невероятно тънките си крила на трийсет метра над повърхността, преди да пуснат непромокаемите контейнери. Единственият шум беше свистенето на въздуха, което преминаваше в бързо кресчендо, а след това намаляваше до затихваща въздишка на неочакван вихър във върховете на дърветата. Забавеното от парашутите цопване на контейнерите беше не по-силно от това на пляскането на скачащите във водата риби. След като контейнерът паднеше на дъното, се освобождаваше една шамандура, която маркираше положението му. До днес Стив беше успявал да ги открие още преди съмване и да ги извади.

Като засланяше пламъка на свещта, Стив се промуши през вратата на колибата си и я затвори. Коленичи на разстланата слама, която служеше за постелка, и запали фитила на светилника, поставен на една малка полица. Когато пламъкът се издигна, той видя онова, което беше пропуснал — една фигура, облечена в черно от главата до петите, седнала в ъгъла на колибата, с полуизмъкнат меч в скута си. Дясната й ръка стискаше дръжката, лявата — ножницата. Лицето на нечакания гостенин беше покрито с кърпа с тесни отвори за очите, но той беше в сянка, така че дори те оставаха скрити.

— Как е, приятел? — Беше пратеникът в оригиналната си маскировка.

— Както може да се очаква. Отдавна ли сте тук?

— Доста отдавна.

Стив се поклони до земята, като се мъчеше да забрави за меча на убиеца.

— Присъствието на вашата знатна личност е голяма чест за скромната ми колиба. Мога ли да попитам за целта на посещението ви?

— Не прекалявай, Брикман. Лоши неща се случват на хората, които си позволяват да си правят шега с мен и да ме ядосат.

— Далече съм от подобна мисъл, господарю. — Стив се надигна. — Какво мога да направя за вас?